Дата и час: 20 Юли 2018, 17:27

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 53 мнения ]  Отиди на страница Предишна  1, 2, 3
Автор Съобщение
МнениеПубликувано на: 24 Мар 2018, 09:58 
Offline
Подполковник
Подполковник
Аватар

Регистриран на: 15 Апр 2006, 20:10
Мнения: 847
Местоположение: Вакарелско
"Да, това бил пътя! Возай, возай! Е па, возам, друго ми не остава..."

Дано да има още добри години за "возане"

_________________
На ваше място аз бих описал подробно всичките си приключения, като отстраня всичко освен отношенията с хората.
Източник:писмо от Толстой до Миклухо-Маклай. “Човекът от луната”


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 26 Мар 2018, 15:16 
Offline
Полковник
Полковник

Регистриран на: 24 Яну 2007, 21:20
Мнения: 1988
Местоположение: с. Алваново, Ескиджумайска околия
mikluho написа:

Дано да има още добри години за "возане"

Дай Боже! Амин:)


Изнизах се от Горажде /сега новото ли старото ли вече и аз се обърках/, посоката ми се струваше логична, планините пред мен бяха разкошни и забулени в облаци, моторът поизглади прекъсвациите си, намали пушлявиците, така че бях на седмото небе от кеф – имаше шанс да се прибера и на собствен ход!
Изображение

Пътчето беше доста атрактивно – тясно, с поредица от плавни и недотам плавни завои, изкачвания разбира се, серпентини тук таме – въобще никакви следи от скучен европейски път примерно, а и движението беше почти липсващо, та просто използвах да си правя кефа и да давам газ на Джуниър душманската. Изцеждах скоростите по завоите и съвсем по Дзен си мислех, че те тоя мотор не е за такава душманска езда, най-малкото щото е на достопочтена възраст, а и ако недай Боже му станеше нещо там и щях да си остана, щото аз съвсем в противоречие с Дзен, разделях рязко карането/пардон, возането/, от поддръжката и ремонта на един мотоциклет. Казано с две думи – можеше и да нося разни инструменти, но какво точно трябваше да правя с тях в дадена екстремна ситуация, нямах особена представа. Впрочем, тези дни открих с почуда, че резервната крушка, дето от години си я возя в жабката на колата, се оказа, че грам не става за тая кола и това разбира се го открих след като първо ми изгоряха дългите, а после и късите казаха кюф... После в магазина ме просветлиха, че имало и други крушки освен Н4 както аз си мислех до момента...
Тъкмо взеха нещо да ми поомръзват безбройните завои и баири, тъкмо да реша, че нещо съм объркал пътя и мернах е те тая табела. Скрита, скрита в храстите, ама и байо ти е с набито око
Изображение

Е...бях на верния път и очевидно тоя ми ти Чайник беше нейде близо. Успокоен от факта и използвайки отбивката на върха на някакъв превал – отбих хем за почивка, хем да видя отблизо табелата, която мернах край отбивката. Привлече вниманието ми, но нещо съдържанието ми убягваше. Подпрях Джуниър на степенката, свалих досадната каска и ръкавици и бавно и тежкарски се приближих. Тъй де – старческият недоскиф се компенсира с киризене от близо!
Изображение

Мислех, че е нещо по-забележително, а то скука – карта на мините в района. При това солидно продупчена! Или някой яко беше пуцал по горката табела, или пък това ще да беше карта на избухналите мини в района...
Позяпах по картата, пошлях се безцелно из околната полянка потънал в някакви си мои мисли и бавно бавно се запримъквах към моторетката. Бях уморен. Бях стар и загубил тренинг. Бях дебел и тромав. Бях типичният преставител на породата „шофьор на консервена кутия на четири колела“. Какво ли правех на това двуколесно нямах представа!
Приближих двуколесното с поспихнал ентусиазъм, но бях твърдо решил, че няма да позволя на някакви си мисли да ми развалят имиджа на лошия рокер. Нахлузих каската и ръкавиците, обяздих мотора и хоп...нещо странно привлече вниманието ми – предният ляв мигач на Джуниър висеше с пълна сила само на кабела подобно оръфан пискюл на стара нощна шапчица. Споменах нещо за майките, лелите и бабите до девето коляно, пуснах отново степенката, разопаковах се и жално вперих поглед в клюмналия мигач. Стана ми жал за Джуниър. Определено не бях добър стопанин. Откакто го имах все нещо му се случваше – загубих му тапичката на кормилото, строших му зверски спойлера, протрих му двата задни спойлера с някакви глупави дисаги, а сега за капак му умря и мигача. Мина ми през ума дали онея с лъскавата пистарка не бяха го строшили нарочно, в пристъп на гняв към истинската моторетка, щото те като собственици на купчина пластмаса с двигател не биха оценили достойнствата на горкото ми добиче, ама все си мисля, че щях да го мерна за километрите, които бях минал от сутринта. Цъкнах му копчето – мигачът работеше. Работеше ама като се клатушкаше насама натам и се биеше глухо ту в това, ту в онова и някак още по-тегаво ми ставаше от цялата ситуация. За миг се изкуших от идеята да му резна кабела и да изхвърля непотребното съоръжение в близките храсти при мините, ама ще взема да улуча някоя мина, та ще се разгърми и задими, па ще дойдат жандармите, па ще пиша до вдругиден на обяд... Не! Не ме блазнеше! А и някой кретен можеше да се заяде с липсата ми на мигач! Все пак ме чакаха към 700 километра и няколко граници! Не ставаше...
Измъкнах изпод седалката изолирбанд, който незнайно защо бях взел, отчупих някаква клонка от дървото край мен и набързо шинирах горкия жълтурко.
За пореден път нахлупих каската и сложих ръкавиците, направих последна проверка дали всички мигачи бачкат нормално и се заспусках по баира към пустият му Чайник...

_________________
http://foriunderground.blogspot.bg/
Alvanovo motors - "Сам съм си клуб, сам съм си президент!"


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 14 Апр 2018, 10:21 
Offline
Полковник
Полковник

Регистриран на: 24 Яну 2007, 21:20
Мнения: 1988
Местоположение: с. Алваново, Ескиджумайска околия
Само дето се оказа, че спускането не е към заветното градче, а към някаква долина на някаква си река с някакво си полуизоставено село, след което ме чакаше ново зверско изкачване с безброй завои и заврънтулки. Не, че се оплаквах – все пак такъв път беше рай за един моторист, но мен мислите ми бяха само в едно – в кафенцето, което щях да ударя в градчето! Да се таковам и у моториста, изпсувах глухо в каската и продължих с изкачването на зашеметяващо красивите баири...
Чайниче всъщност се оказа сбутано малко погранично градче в подстъпите на планините, но всъщност предлагащо уникални панорами! Беше кацнало на два три баира, като над всичко се извисяваше местната църква и неизменното сръбско знаме
Изображение

Изображение

Паркирах на пустия център и се впуснах в кратка разходка по централната част на града с основна мисия не гледане на забележителности и културно обогатяване, а в търсенето на подходящо място за кафе и лимонада. Хвърлих бърз поглед и на въпросната църква, но от друга гледна точка вече. Да, отблизо не беше така внушителна като от подстъпите на градчето!
Изображение

По главната улица нямаше жива душа, само самотен транспарант се вееше над пътя и създаваше усещането за населеност на мястото, иначе приличащо като изоставено след чумна епидемия или нашествие на извънземни
Изображение

Воистина возкресе – промърморих под носа си. Правеше впечатление, че навсякъде по Република Српска надписите бяха на кирилица, за разлика от все по- полатинчващите се сърби в Сърбия, които упорито отсвирваха кирилицата все повече и повече! То не, че и македонците не правеха същото де, но сега иде реч за сърбите. Чак изглеждаше комично! Значи, когато трябваше да се правим на различни от бракята бугари пишем на латиница, но когато врагът е бай бошняк, мигом прегръщахме кирилицата за своя изконна писменост. Шантава работа. Курвенска работа... Усещам, че се смея на глас, а някакъв човечец с колело ме гледа странно. Дано не съм ги и говорил на глас, че то не се знае знае ли се....Основният принцип на пътуващият моторист, дето аз постоянно погазвах, е в чужбина да не се говори за политика! Кеф ти за жени, за пиене и ядене, за мотори и коли, но политиката е табу! По-здравословно е някак...
Меря надлъж и нашир пустите улици в търсене на кафе. Искам просто едно кафе! Скромен съм. Но кафе няма. Нито лимонада. Почивен ден е и малкото градче е притихнало притиснато под похлупака на пролетните облаци. Всичко е някак прекрасно и тъжно. Самотно и потайно. Тихо и безжинено... Подритвам някаква бутилка, която издрънчава по неравната улица. Въздъхвам и с мудно движение вадя смачкания пакет „Дрина“. Паля цигара и с походката на местен шериф закрачвам надлъж и нашир в притихналата утрин. Пролет е. Вчера беше Гергьовден. Природата се разбужда с пълни сили за нов живот, а църквата ни честити възкресението Христово. Само по улиците няма никой, а хладният повей на спускащият се от планината вятър навява много тъга и самота... Хвърлям фаса на земята и дори не си правя труд да го стъпча с крак. Вятърът го понася нататък, а мен дори няма кой да ме глоби! Кафе няма. И лимонада няма. Тук животът е замрял. Екипирам се и побързвам да се разкарам от това лишено от живот място.

_________________
http://foriunderground.blogspot.bg/
Alvanovo motors - "Сам съм си клуб, сам съм си президент!"


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 14 Апр 2018, 22:22 
Offline
Полковник
Полковник
Аватар

Регистриран на: 03 Яну 2005, 18:07
Мнения: 1756
Местоположение: Видин
Това място ми остави същите впечатления, години преди това. Уникална природа, гористи стръмни хълмове, и някакво чувство за обреченост и забрава. А по нагоре е са старнните КПП та и село, което кръстих Металика :) .


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 20 Апр 2018, 12:00 
Offline
Полковник
Полковник

Регистриран на: 24 Яну 2007, 21:20
Мнения: 1988
Местоположение: с. Алваново, Ескиджумайска околия
Ден след Гергьовден 2016-та. Нейде по пограничните баири.

Не съм уверен колко ми остава до границата с Църна гора, но мисля, че не е много. Пътят продължава да се изкачва. Става все по-студено и усойно. Дано не повторя вчерашният експириънс по косовски с дъжд, студ, мъгла и сняг покрай пътя. Ще ми дойде в повече. Някакъв се влачи пред мен с умопомрачителната скорост на куц охлюв и упорито не ми позволява да го изпреваря. Не знам какъв му е проблема, но както се доближа до него и пусна мигач, той мигом се намества в средата на платното и почва да криволичи. Не, че нямам място да мина, но някак му нямам вяра. Нещо нямам желание да ме прати в дерето да бера гъби или недай Боже да потроша Джуниър заради някакво си комплексарско пишкомерене. На няколко пъти съм имал подобен случай. Не знам какво им става на тея хора? Хващам нашичкия на къс пас и на поредната къса права, когато той си рови нещо в носа, аз мигом се изстрелвам максимално далеч от тенекиената кутия с дребнавото човече в нея. Виждам го в огледалото как започва да се изнася към средата на пътя, но аз вече съм далеч пред предната му броня. Тегля му една сочна и за да няма място за съмнение какво мисля за цялата му рода му показвам с отривист жест среден пръст! Йебем ти и.... Нямам време да довърша тирадата, защото след поредния завой най-неочаквано за мен се оказвам на босненския граничен пункт, в който влитам с бясна скорост и единствената причина да не отнеса вехтата дървена бариера /апропо, дървена бариера на вехто ГКПП отдавна не бях виждал/ е, че въпросното ретро съоръжение е вдигнато. Спирам с триста зора на поне десет метра след знака стоп и бариерата и мигом почвам да се връщам назад, че и без това двамата погранични подскочиха до небесата, изненадани от моето ненадейно появяване с гръм и трясък.Убеден съм, че не са доволни! На 100% не са доволни! Свалям каската и с най-широката си усмивка небрежно поздравявам с едно „Здраво момци! Како сте?“, когато съдбата ми поднася още една изненада – от междувременно пристигналата консервена кутия изкача моят приятел, който е ни по-повече, ни по-малко от граничен полицай, съдейки по спретнатата му униформа. Е сега си такова такованкото...

Ден след Гергьовден 2016-та. Насред Дивия Западен Балкан. На една крива погранична бариера.

Сигурен съм, че си навлякох доста ядове! Залетял съм се и не спирам на точното място, показвам нецензурни жестове на господата властимащи, карам бързо и агресивно... Пфуууу.... тегава работа! За мое голямо учудване /но в никакъв случай разочарование/ слезлият от колата пограничен е с еееей такава усмивка и вместо да търси реванш отдалеч ми подвиква нещо за „магарчино нйеден“ и хлътва в бараката с надпис „Царина“. Двамата повелители на дървената бариера или загубили от него хъс, или просто в пристъп на някаква внезапно обзела ги добрина се заговарят с мен. Колко троши, па колко пари е, па ние ли скупо толко паре за толко вехт мотор, па издакле съм се приявил, па защо точно оттук, а не оттам, защо съм сам, дежурното, подплатено с иронично хихикане „Пааа дооообро сте вие у еуропската уния!“, след което ми обясняват, че при тях е к-а-т-а-с-т-р-о-ф-а, след което дружно заключаваме, че навсякъде е к-а-т-а-с-т-р-о-ф-а, естествено се осведомяват дали имам в себе си най-същественият документ по тези земи – зелениот картон, след което ме изпровождат по живо по здраво като ме предупреждават да карам бавно, щото напред има много дупки. Далеч ли е викам църногорския пункт, че оттук се не види, та да знам дали да се обличам и екипирам, а царинарите викат – ближе е, ей тамо през баира, 13 километра е, викат... Да ви имам ближето! Махвам за довиждане, свирвам с клаксона за моя приятел в бараката и леко леко закатервам баира нагоре...
Слаломирам бавничко измежду кратерите по пътя като се самонавивам, че видиш ли това тук е така, щото е ничия територия и никой не ще да се мине да я асфалтира, но видиш ли, там като мина тея въпросни ничии 13 километра, нещата ще станат мед и масло! Море...все едно не живеех на Балканите, ама пуста му и наивност... Слаломирам и разсъждавам. Разсъждавам на тема екология. Странна тема за разсъждения ли? Не е странна! Все пак влизам в имащата претенции да е екологично чиста и прочие бла-бла-бла република Черна гора. Колко па да е екологична, ама айде карай-няма им трошим хатъра я! Та карам си кротичко измежду дупките и разсъждавам. Дали пък да не беше само Черна гора държавата, която се отцепи от Титова Югославия без сблъсъци, пуцаници и простотии? Ами комай да! Спретнаха си някакъв там референдум. Нагласиха ли го или не, не знам, но църногорците си се отлепиха от Сърбия и си сформираха чисто новичката държава. Дори не се напънаха и да си измислят некви паре, ами направо прилапаха еврото за всякаквите там разплащания, домързя ги да модифицират сръбския, както направиха повечето други отцепили се републики, ами направо обявиха някое от наречията му за официален църногорски говор и почнаха да пръскат екология по целите Балкани... Сложиха си най-големия мафиот за президент /впрочем както и навсякъде по околните страни/ и се почна – а, гепи тая екология, дай насам парата, гепи екология, дай пара, гепи екология, дай пара! Руснаците изкупиха адриатическото крайбрежие и всички заживяха мирно и щастливо.
Криво ляво издрапвам до църногорското КПП, където е пусто като на селски мегдан по икиндия. Тук няма помен от бараки и дървени бариери! Тук всичко е модерно! Пара е играла! Ама то с тая екология няма и как да бъде иначе де! Спирам чинно, разопаковам се, а отнякъде дотичва най-мнителния митничар на света. Не тук, вика, по-натам. Не там каската,...онам. Не ключа в мотора – ключа в джоба. Тегаво тръгва тук... Мдаааа....Вадя зелениот картон, щото знам какво точно ще последва, но киселяка раздразнено подвиква „пасош ми прияви, пасош!“, след което прави някакъв бесен кръгом и хлътва в модерната си будка. Прозорчето се отваря с трясък и аз съм подканен с рязък нервен жест да си приявя пасоша на гусин нервния. Започва се едно сумтене и прелистване, прелистване и плюнчене и пак сумтене. Защо вика, имаш толкова много косовски печати? Ми, викам, щото навсякъде другаде се влиза с лична карта, само у пустото му Косово с пасош! Е, те за това! Никой другаде не ми бие печати, само косоварите абсолютно задължително, убеден съм за да дразнят после сърбянките! „Йебем ги у дупе!“ дето ми викаше един и пишеше с яд и злоба „поништено“ връз вражеските печати...
Дай вика да ти видя багажа? Ма, викам, вие па гусин царинар, къде видяхте багаж? Багаж немам! Немам бре! У раницата има шише вода, злополучния снощен салам с някакъв комат хляб и някакви парцали! Какъв багаж, какви пет евро? Пограничният поседява и посумтява известно време и накрая със замах ми подава паспорта и ме провожда да си ходя. Тъкмо се екипирах и нагласих да захапя от църногорското нанадолнище и чувам свиреп крясък зад гърба си „А, зелени картон имаш ли? Зелени картон...“ Просто си знаех, че няма да мина метър! Нямаше как...

_________________
http://foriunderground.blogspot.bg/
Alvanovo motors - "Сам съм си клуб, сам съм си президент!"


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 23 Апр 2018, 10:10 
Offline
Полковник
Полковник

Регистриран на: 24 Яну 2007, 21:20
Мнения: 1988
Местоположение: с. Алваново, Ескиджумайска околия
По екологичното нанадолнище на Монтенегро.

Заспускам се вяло по баира. Пътят е силно третостепенен и силно екологичен – разбирай асфалт почти няма... Честно, почнах да се изнервям! Не съм фен на офроуда, още повече с неподходящия мотор и при оскъдното налично време, с което разполагах! Покарах, каквото покарах и спрях на една относително дълга права с многоцелево задание. Щеше ми се да се позверя в картата на Църна гора, та да видя пустият му и път докъде ли ще е такъв смотан, после да взема малко да поотморя, да пийна вода, да пусна една такава, па да се полюбувам на красивите иначе черногорски планини, както и да пусна някой друг смс – един вид да се тагна, че съм жив и здрав и че съм доприпкал до това ми ти странно място.
Попочесвам се там дето хич не ме сърби, поразтъпквам се и решавам, че ще отложа главоболията с картата за непосредствено преди тръгване! Няма да си развалям мързелешкото зяпане по околните планини в разкошното пролетно време. А планините са впечатляващи

Изображение

Полюбувах се на разкошното време и гледки и с неохота разтворих вехтата хартиена карта. Не сте забравили, че съм старомоден, нали? Вперих взор в стогодишният хартиен носител, на който дори Църна гора не беше отбелязана като отделна държава, а направо си беше в териториална цялост с пустата му майка Сърбия, набързо се ориентирах като къде ли ще да съм точно и за моя радост открих на картата близък голям град – Плевля! Голям град за мен беше равносилно на големи и хубави пътища. Загледах се в далечината, а хоризонт дал Господ, но никъде не виждах и помен от голям град! Пусто да опустее дано! Сигурно е зад тези баири... Или пък зад онези... Странна работа! А на картата беше толкова близо... Извадих от джоба вехтия пакет с червена Дрина и захапах смачканата цигара. Мдаааа...совите не са това, което са... В този момент иззад далечните завои се зададоха два мотора. От онези модерните. С металните куфари. С многото джаджи накачулени по тях. Движеха се някак тежко тежко. Солидно един вид. Ма то така си им и приляга! Все пак бяха БМВ-та. Джи Еси. Не някакви си там смотани джапански Ямахи...с тутраканска регистрация при това! Прибрах дрината обратно в пакета, че да не се излагам пред чужденците и жизнерадостно помахах с ръка, очаквайки „колегите“ да спрат за по фас и приказка. Къде ти!... Дори с поглед не ме удостоиха... Нихната мама!-теглих им бързо една наум и ядно сгънах картата, че час по-скоро да тръгвам! Вече и мотористите не бяха мотористи, йебем ги...
Продължих си пътя надолу с леко вкиснато настроение от „колегиалното“ отношение на бракята мотористи, въпреки, че цялостно погледнато съм перде и просто си го местя у другия крачол, ама ей така на...криво си ми стана някакси. Нито щях да ги ухапя, ни пари да им искам назаем! Разсъждавах си, криволичех като на гигантски слалом, средната ми скорост беше потресаваща, а град в далечината се не видеше... Шантава работа. Въртях по безкрайните завои и леко вземаше да ми писва. Някак се бях настроил за по-бързичко отмятане на километрите! А и бях пак сипвал с лопатата щедро щедро от плановете! Ще пия кафе в Чайниче /не пих!/, ще спра да поразгледам Плевля, после нейде в нещо крайпътно ще хапна, после в Митровица за следобедно кафе и разходка по оня шантавия барикадиран с чакъл и сини каски мост, после прекрасните завои на Копаоник и после леви леви та у дома. Да де, ама....кафе не пих, времето напредваше безмилостно /а и бях един час назад от българското време, демек губех един час/, а аз подскачах по някакъв треторазреден път с една такава никаква скорост. Мъка и липса на кеф! Не ми беше това концепцията за приятно каране по готин маршрут! По едно време просто ми писна от всичко и баш на поредния обратен завой просто спрях!

Изображение

Да цитирам Гошо „идеше ми да захапя кормилото от яд!“. Хвърлих ръкавиците някъде зад мотора и с ряз и яд отворих вехтата карта! Картата естествено се докъса, предвид достолепната и възраст, аз просто взех интересуващото ме парче, а остатъка захвърлих при ръкавиците и с настървение затърсих пряк и читав път към Софето! А пряк път просто нямаше! Пряк път нямаше! Бях на гъзо на балканската география, а както, мили деца, много добре знаете, Балканите са малко място, но с ужасно нискокачествени и усукани пътища! Реално тук 200-300 километра бяха ужасно много! Нищо подобно на 300-те километра от Калотина до Белград примерно. Бях сигурен, че щях да стигна по-бързо от София до Истанбул, отколкото оттук до дома! Нейсе... Гледах, гледах, смотах картата с ясното съзнание, че и време за разглеждане и за кафе и за плескавици няма да има! Ще се прибера гладен и уморен нейде посреднощ! Просто го предчувствах!
От мястото, на което се бях паркирал тръгваше нагоре по баира ей това пътче

Изображение

Изкушавах се да врътна мотора по него и да отпраша накъдето ми очите видят, или по-скоро накъдето пътчето ме отведе. Но! Нямах време за експерименти, а и бях сигурен, че това не е посоката за Плевля! А и пази Боже да пресека границата нелегално, оттатък сърбянките рииийли щяха да ми се израдват! А нямаше нужда... Въздъхнах тежко и яхнах Джуниър. Черногорските пътища ме зовяха...

_________________
http://foriunderground.blogspot.bg/
Alvanovo motors - "Сам съм си клуб, сам съм си президент!"


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 05 Май 2018, 11:09 
Offline
Полковник
Полковник

Регистриран на: 24 Яну 2007, 21:20
Мнения: 1988
Местоположение: с. Алваново, Ескиджумайска околия
След цяла вечност достигнах покрайнините на Плевля. Едва ли ще учудя някого като отбележа, че Плевля го минах транзит. Това добрите ми намерения да отделя половин един час на въпросното населено място просто отлетяха нейде в небитието. За втори път впрочем. Предният път пак си останах с добрите намерения, тогава с оправданието „ма то ще вали, дай да бързам да стигна в Жабляк“... Тук вече захванах някакъв път, който на моята карта беше очертан с почти невидима бяла линия, но аз бях се добре подплатил и след доста ровене из интернето бях установил, че път има и то доста приличен, просто картата ми не е ъпдейтвана последните трийсет години.
Изображение

Тук вече си позволих да вкарам там някакви нечувани трета, четвърта скорост, пък да развивам едни ми ти космически скорости... Лека полека и настроението взе да се променя. Кефа от карането взе да се възвръща! Започнах и със сметките на едро – ей тука са, викам някакви си петдесетина /в последствие се оказа, че са 80/ километра, с това темпо за половин час, аааайде малко отгоре ще съм преди Бйело поле, после Беране, Рожайе и ей къде е сръбската граница- в ранния следобед съм там. Да, да, ама не! Пусто много обичах да си правя сметки без кръчмар! Лека полека пътя взе да става все по-усукан и тесен, темпото все по-мудно и мудно. Баш на поредния обратен завой /естествено/ спрях и най-невъзмутимо подпрях мотора, за да гледам гледките и да сверявам видяното с картата.
Изображение

От едната ми страна се любувах на Джуниър, от другата ето на това
Изображение

Красота... Кеф голям! Мернах набързо в картата, че въпросното езеро е отчайващо близко до Плевля и че още много път ме чака и реших, че нямам време за мотане. А и вече си бях откровено гладен, а по пътя, по който карах нямаше не само нищо крайпътно, ами въобще нищо, в което човек да може да намери нещо свястно за ядене! Замислих се дали да не си доям снощния салам, но мисълта за вкусна и сочна плескавица просто мигом ме отказа...

_________________
http://foriunderground.blogspot.bg/
Alvanovo motors - "Сам съм си клуб, сам съм си президент!"


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 10 Май 2018, 12:09 
Offline
Полковник
Полковник

Регистриран на: 24 Яну 2007, 21:20
Мнения: 1988
Местоположение: с. Алваново, Ескиджумайска околия
Ден след Гергьовден 2016-та. По пътищата черногорски.

Пътя ставаше все по-преобладаващ и смотан и вече започвах да се чудя е ли възможно аз нещо да не съм догледал у интернето, а вехтата ми достопочтена карта да се окаже права, че пътя тука е леле майко, ако въобще го има! Темпото постепенно падаше, разнообразните препятствия ставаха все по-чести и по-разнообразни и лека полека виждах как и плескавицата и кафето се отдалечаваха нейде в небитието! Хем ми беше леко претеснено да не се завра у горите тилилейски както навремето го бях направил в някакви погранични сръбско-косовски планини (карах, карах, постепенно пътя стана тесен и никакъв, после макадам, после и макадама изчезна и накрая се оказах насред гората на някаква кална поляна, на която едвам обърнах), хем ми ставаше смешно. Както Поли обичаше да казва „само не ми е ясно ти ли избираш пътищата или те теб избират?” Пътешестването по този междуселски черногорски път натрапчиво ми напомняше на последното ни минаване по трасето Бабушница-Звонце-Поганово по западните покрайнини. Запознатите знаят за какво иде реч, за незапознатите да поясня. Когато седейки тарикатски у кафаната у Бабушница и ползвайки от безплатния и бърз интернет се пробвам да изчертая у рутъра маршрута Бабушница-Погановски манастир, започвам да се смея на глас на видяното. 38 километра, час и осем минути! Пфуууу…тея па! Хехехе. Половин час по-късно съм опулил зъркелите и съм залепнал на предното стъкло на колата, докато плахо превключвам от първа на втора и обратно! Ебаси ебасито! Пътят е в цялата палитра на възможните балкански пътища! От идеален и относително широк с добра маркировка и мантинели, през офроуд трасе с два пръста лед по цялата ширина, огромно разнообразие от паднали и падащи камъни, кал и течащи реки през шосето, до участъци, където само маркировката загатваше, че караш по път, а не по поляна…
Единствената разлика в момента е, че е достатъчно топло, за да няма лед. Всичко друго е като дежа вю! Подминавам някакво изоставено като след натовски бомбандировки село и навлизам със засилка в предлагащият ми се щедро черен горски път! Грам не съм убеден, че това е посоката, но карам зад някакъв камион возещ трупи с намерението ако някъде мога да го изпреваря и спра да питам човечеца за какво иде реч аджеба… Придвижването е тегаво и бавно. Не, че бързам за някъде! Амиии…глупости! Аз съм само на намсиколкостотин километри от дома, а на темпото ми може да завиди всеки куц охлюв! В някакъв момент, човечецът пред мен пуска десен мигач и се свива максимално вдясно, аз разбира се втора подкана не чакам, изпреварвам изпълнявайки сложни пируети с танцуваща задна гума и разбира се както си и бях наумил пускам десен мигач и рязко спирам! Ми така де! Нали мислех да го питам човека! Тежкото возило заковава рязко зад мен, а опуленият му драйвър започва да реди някакви благословии, за които само мога да гадая накъде са насочени. Да, това бил пътя, йебем му пиииийп, пиииийп, пийп! Това бил, пиииииииииийп! Само няколко километра бил така, пиииийп, пииииийп, пиииийп, йебем ти пиииииийп. Смотолевям нещо и паля мотора, че ушите ми странно защо започват да горят…
Малко по-късно изскачам от горското пътче на чистак нов, широк, идеално маркиран и обозначен път, който…да, познахте – започва (или ако щете завършва – зависи от гледната точка) буквално от нищото! Ако пътувах на обратно със сигурност, щях да помисля, че е някакъв изоставен път водещ наникъде, или е път от онея странните, дето го има в Македония над Берово – караш, караш, асфалт приличен, пусто, разкошна природа и изведнъж пътят рязко свършва на един баир и една поляна, където има изоставен (или по-скоро никога не функционирал) граничен пункт за България. От другата страна на браздата ни път, ни село, ни пункт, ни дявол! Някога щяло, било, нам кво си и нам що си, но типично по нашенски македончетата спретнали пътя и пункта от тяхна страна, а нашите дебелогъзковци рекли, че нещо видиш ли идеята не ги кефи и се отказвали от нея!
Внимателно ускорявам по широкото шосе с едното наум, че хубавото може да не е дотам хубаво и ей там зад завоя пътя може отново да се превърне в горска пътечка! Но…изненадата е приятна – пътят просто е уставно направен, но само дотам, където изскочих от гората. Темпото става различно, гумите гълтат километрите за отрицателно време, а аз усещам с всичките си фибри, че наближавам цивилизацията, демек главният път Подгорица-Београд! Най-накрая и на нашата улица изгря слънце, нихната мама, пътностроителска…

_________________
http://foriunderground.blogspot.bg/
Alvanovo motors - "Сам съм си клуб, сам съм си президент!"


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 14 Май 2018, 21:10 
Offline
Капитан
Капитан
Аватар

Регистриран на: 04 Сеп 2006, 15:17
Мнения: 358
Местоположение: Варна
forry написа:

... караш, караш, асфалт приличен, пусто, разкошна природа и изведнъж пътят рязко свършва на един баир и една поляна, където има изоставен (или по-скоро никога не функционирал) граничен пункт за България. От другата страна на браздата ни път, ни село, ни пункт, ни дявол…


Малко в страни от пътя (темата), ма и да си знаеш, че те четем... а и за размисъл в обратната посока...

Цитата отгоре до преди няколко години важеше с пълна сила, ама на обратно за границата ни с Елините (може и още да е така някъде). Ние готови с всичко - асфалт, маркировка, знаци, КПП - пък отсреща мързеливите готованковци сума ти време хабер си нямат, че път трябва да правят до въпросното място...

_________________
Never say never...

Yamaha XTZ 750 Super Tenere - enthusiast & rider
Suzuki DL1000 V-Strom - rider & owner


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 19 Май 2018, 21:53 
Offline
Полковник
Полковник

Регистриран на: 24 Яну 2007, 21:20
Мнения: 1988
Местоположение: с. Алваново, Ескиджумайска околия
Далеч съм от мисълта ние да сме измислили топлата вода... Просто все се сещам за това неосъществено ГКПП, защото съм ходил няколко пъти дотам, а и съм ровил за информация какъв му е случая, та затова... А що се отнася до елините...за мен те са олицетворение на мързела, макар да имам приятели гърци, които по никакъв начин не са съгласни с тази ми констатация, ама както се казва - техен си проблем...
Иначе - да...радвам се, че все още някой чете пътеписи 8)

_________________
http://foriunderground.blogspot.bg/
Alvanovo motors - "Сам съм си клуб, сам съм си президент!"


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 19 Май 2018, 21:55 
Offline
Полковник
Полковник

Регистриран на: 24 Яну 2007, 21:20
Мнения: 1988
Местоположение: с. Алваново, Ескиджумайска околия
Ден след Гергьовден. Международен път Будва-Београд.

След цяла вечност стигам до прословутия главен международен път от на майната си за на майната си. По грубите ми бакалски сметки тук трябваше да съм нейде по обед, след като доволно съм попиел кафа, ял съм плескавици на корем и прочие убавини... Излишно е мисля да споменавам, че ни кафа, ни плескавици, ни да е обедно време! Пладне отдавна е превалило и аз изоставам плачевно от смело нахвърляния си график, че ей го на и тъй нататък! Отдавна съм загърбил идеята, че ще се прибера у дома за „Лека нощ, деца“, ама ако може поне да е преди да пеят химна за прекаламбучкването на календара с една дата напред, би било добре...
Спирам за малко на горския разклон, от който съм изкочил изневиделица, зяпам безучастно някаквите хорица, които седят на някаквато спирка досами разклона и понеже табели няма, по безпогрешният ми усет за посоки, време и пространство, смело свивам вдясно по посока на Беране, Рожайе, сръбската граница и прочие все неща в моята си посока! Наобратно работа нямам! Натам е адриатическата черногорска ривиера, която нито ми е цел, нито ми е на път, нито нищо. Та свивам аз вдясно, но карам бавно и внимателно, защото нещо ме гложди червейчето на съмнението! Дали пък да не обърках посоката? А? Глупости! Няма такъв филм... Карам на втора с трийсе и се самонавивам, че е абсурд, видиш ли да съм се погрешил!
„Еееей, момци!-подвиквам на момците на спирката-нали Београд е насам?” – соча отривисто пред себе си. „Натам, натам!“-махат също толкова отривисто момците зад гърба ми! Ти, викат, къде искаш да ходиш? Към Подгорица ли? Бе каква Подгорица! За Београд пътувам! Погрешил си се бре! – отново ръкомахайки в обратна посока ме упътват момците... Абе яяяя....вие па ще ми кажете на мене къде е Београд! Пфууууу....., явно съм го изрекал на глас, защото момците възмутено започват да кимат неодобрително и ми теглят една неособено любезна. Подкарвам отново накъдето си бях наумил, само че карам бавничко и умувам – е ли това вярната посока? То вярно, че мотото на завеяния моторист е „де що е път, стига да е хубав, е нашия път“, ама нещо не ми се щеше след няколкочасово каране да изскоча в предградията на Подгорица, па да се вратим и после цяла нощ да бухам бавни балкански километри по кривите нашенски пътища...
Спирам и умувам. Умувам и се чеша, където най не ме сърби! Подпитвам и минаващата край мен черногорска бабичка – „Кажи, лельо, накъде води този път!“ – кой знае защо с нотки на изнервеност и припряност любопитствам аз. За Подгорица, да, да...за Подгорица... Трета сверка не търся! Поглеждам за секунда в огледалото и правя рязко обратен насред пустият международен път. След минутка подминавам с бясна скорост „момците“, свиркам ядно, клатя заканително глава и за да няма съмнение какво ми е в главата показвам отривист жест с преобладаване на средния пръст по техен адрес. А какво са ми криви „момците“ не знаех, но все на някой трябваше да си го изкарам за всичко! Това беше положението...
15 минути по-късно съм спрял на любимата ми бензиностанция преди Беране да заредя бензин и да се поразтъпча. Всъщност, правя най-нелогичното зареждане, защото първо на първо имам все още доста бензин в баката, второ на второ в Черна гора бензинът е доста по-скъп от този в Сърбия, където ще съм след малко и е несравнимо по-скъп от косовския, където ще съм още малко по-след малко... Апропо, никога не съм си падал по тея тънки сметки. Зареждам винаги, когато преценя, че е нужно и винаги догоре! И колите и моторите, които карам все им се дразня, че са с малки резервоари. По-скоро ми се виждат малки.... Най-досадното нещо, когато пътувам ми е да зареждам час по час... А това да си правя сметки да заредя два литра и половина колкото да пресека границата, а там да заредя с 3.14 стотинки по-евтинко.....това пък съвсем не беше по моята част... В крайна сметка тръгнал съм да си правя кефа и да харча пари! Ако не – седи си дома, Фори и ще спестиш много....няма що...
Пътят от Беране до границата е хубав и широк, движението е относително рехаво и правя сметка да стигна за нула време граничната бразда. Ако не ми мине котка път скоро щях да съм отново в Сърбия и след още няколко десетки километра да се висна на оная никаква граница с барикадите и бодливата тел – косовската.Оттам дето се вика – едно ми ти Косово, обратно в Сърбия, Копаоник и след няма и триста километра и една нашенска граница съм си у дома. Дет се вика ей го дей!
Пусти и да опустеят тея Балкани дето толкова са ми легнали на сърцето! Ей го на – хората ходят на цивилизовани места, карат из алпийските проходи, по гръцко, насам натам…и на онам… Цивилизация ти казвам! А аз се вра тука по тея мини държавички със съмнителни мини пътченца с мнооооого завои и още толкова много дупки и бабуни. Ама пусто – харесва си ми тука! Не, щото съм роден на Балканите! Просто си ми допада! Мое си е! Чувствам го близко! В свои води съм си…
Трудно ми е да сложа всичко под един знаменател, ама то и няма нужда в крайна сметка! При толкова еднакво безличната западна цивилизация, това дали си в Белгия, Холандия, Германия или Франция за мен е все едно! Навсякъде изкуствени усмивки, нашенски цигани, африкански афро-нам-кви-си-там, навсякъде си добро дошъл ако си развързваш щедро кесията и никъде, ама никъде и на никой не му пука за твоята скромна източноевропейска особа! А на Балканите някак всичко е цветно, китно и различно! Тук непукизмът е непозната дума! Винаги ще се намери някой да те препсува! Мчи тъй де...

_________________
http://foriunderground.blogspot.bg/
Alvanovo motors - "Сам съм си клуб, сам съм си президент!"


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 26 Май 2018, 14:16 
Offline
Полковник
Полковник

Регистриран на: 24 Яну 2007, 21:20
Мнения: 1988
Местоположение: с. Алваново, Ескиджумайска околия
Не бих казал, че нещо не ми допадаше пътуването през Черна гора, просто някак ми беше...безлично и/или безразлично. Или бях твърде уморен вече, или отегчен, или просто стар, или знам ли и аз какво се случваше. Карах мотор по мой вкус, което беше само по себе си прекрасно, бях жив, здрав и пътуващ , бях обграден от разкошни планински красоти, бях на Балканите, т.е. у дома, но...все трябваше да има едно но, маама му стара! Спомнях си като дете каква тръпка ми беше всяко едно пътуване с вехтия москвич с нашите, как стоях над оскъдните хартиени карти /то други и нямаше де/, как умувах, чертаех и планирах маршрути, как после Шефа караше по някакви си негови маршрути нямащи нищо общо с моите така старателно подготвени, как отброявах оставащите месеци, седмици, дни, до началото на поредното миниевропейско пътешествие с допотопната соц машина, натоварена с буркани със зимнина, щайгите с домати и краставици, бутилките с домашна ракия, палатката и подрънкващата от дупките в асфалта посуда... И досега си спомням онея соц пътувания с хипарски привкус от ерата на недотам късния социализъм...

От тогава насам бях изминал безброй километри с всякакви превозни средства – и с кола и с мотор, и с колело, и на стоп, и със самолет. А Боже, колко ли пък бях пребродил с влак! Все се сещам за варненската ми епопея, когато всеки петък вечерта се товарех на влака от Варна за Бяла Слатина, оттам на другия ден за Пловдив и оттам обратно у дома – във Варна и така всяка седмица! А тридневното пътуване с влак до Полша през 89-та, а зимното подрънкване с допотопния МАН до Орел в Русия?... А сега? Карах си мотора и се прозявах, стараейки се да си държа поне едното око отворено докато с досада гледам едвам едвам превъртащият се механичен брояч на километража. Не знам какво точно се случваше с мене! Уви, или се бях наситил на пътуванията, или ми беше станало досадно, или беше безкрайно крайно време да сменя формата! Ето хората го правеха! Кой товареше колелото на колата и въртеше планински велосипедни километри, кой си купи лодка, кой кемпер, само аз си стоях все така и единствено моторист. Та и моторите ми си бяха все същите като преди 15 години!

Преминавайки през Рожайе се насилвам да отворя и другото око понеже трафикът традиционно като за Санджак става силно непредсказуем! Така и никога не съм спирал в това градче да поразгледам – сещам се слаломирайки между бошняците джигити. Имам си някакъв мислен рейтинг на най-кофти движението от местата, които съм посещавал и все се чудя на кой да дам почетното място – на дрогираните и неадекватни албанци в Косово, на реднекс бошняците в Санджак, или на пияните грузински джигити? Вдигам рамене, защото и сега не мога да дам еднозначен отговор на питанката и продължавам напред стараейки се да се измъкна жив и оцелял. Не за друго ами ще вземе някой да ме катурне, та мани, че ще ме потроши, ама ще вземе нещо мотора да ожули...

Предполагам, че ми остават още двайсетина километра до границата със Сърбия. Насилвам се да не заспа на мотора, както и да не спирам преди да вляза в Сърбия, не за друго, а защото темпото ми нещо хептен отиде по дяволите! Както се бях разкиснал ми беше пределно ясно, че спрях ли, нямаше поне половин час да мога да се самонавия да отлепя. Така ми идеше да си избера една полянка и да му полегна загледан в червения допотопен Джуниър, контрастиращ на свежата зеленина околовръст. Да, ама не! – както казваше Петко Бочаров, лека му пръст...

Republic of Serbia – I‘m back again...

Ако изходим от отдавна доказаният факт, че земята е кръгла, предполагам нямаше нищо чудно в това, че днес отново влизах в Сърбия! Какво толкова ми се пулеше сръбския митничар така и не разбирах! Ама вика, вие господине, вчера сте влезли на Добраково, после сте излезли на Увац, сега откъде ради Бога идете? Е па викам от Църна гора бре! Возам се! Нещо търсеше под вола теле нашичкия и ме гледаше под сурдинка силно съмнително! Ама, вика, вие и вчера сте били в Църна гора! Оттам сте влезли в Сърбия! Е да де...и днес оттам влизам в Сърбия! Нали ти казах, че земята е кръгла! Возам се бре! У круг се вратим! Разумеш... Човекът съвсем се обърка от моите обяснения. Сам? Е как ще съм сам друже? Со Джуниър съм бре...Последва дълго и тегаво мълчание. Човекът понечи да каже още нещо, но явно реши, че не му се занимава повече с мен, попита служебно дали имам нещо за приявлене, направи се че не е чул питането ми дали е нужно да си приявля мръсните чорапи, салама и хляба, които носех, халоса един размазан от яд печат в паспорта ми и на изпроводяк полюбопитства накъде сега. Е накъде, накъде...ми към Митровица, на кафу... Граничният махна с отривист жест да се разкарам я на Митровицу, я на майната си и да освобождавам терена, а аз втора подкана не чаках...

_________________
http://foriunderground.blogspot.bg/
Alvanovo motors - "Сам съм си клуб, сам съм си президент!"


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 26 Юни 2018, 15:09 
Offline
Полковник
Полковник

Регистриран на: 24 Яну 2007, 21:20
Мнения: 1988
Местоположение: с. Алваново, Ескиджумайска околия
Ден след Гергьовден 2016-та. Отново в Сърбия. Отново във филма...

Бях отново в Сърбия. Спрях на първата възможна отбивка след границата.

Изображение

От едната страна на пътя имаше някакъв типично по балкански запуснат и затворен за по-добри времена мотел, а от другата цял автобус с баби, които вдигаха врява пред другото западнало кръчме – отсреща. Естествено шоферът ги беше спрял пред работещото кръчме, а аз тъй като не исках да се бутам при бабите, се задоволих със затвореното. Нещо ми дойдоха в повече границите тези дни и стана каша – откъде, закъде, накъде... Принудих се да отворя картата, за да видя в крайна сметка накъде трябваше да карам, за да вляза в Косово и дали в крайна сметка бях уцелил граничният пункт за към Митровица или се бях тотално объркал и кой знае къде щях да попадна карайки по читавия иначе път, който следвах.
Мдааа...имах някакви си 25 километра до следващия граничен пункт. Ма на много нагъсто ги бяха нцвъкали тея пунктове, бре!
Тук, на Балканите, всичко беше на хвърлей място. За добро или за зло, така си беше. Как само звучеше „отивам в чужбина да мушна една плескавица!“, а това, че плескавицата беше едва ли не зад отсрещния баир, някак не се броеше. Ма чужбина си е! Европа беше уникално в това отношение място. Балканите бяха уникални в това отношение място. Тъжно някак... Държави, държавици, държавички... Защо, ради Бога, се делим така не знам! Както казваше преди време един старец на едно кръстовище в Пея /Косово/ „Сви смо люди!“... Сви смо люди, ама...за един ден не ми беше никакъв проблем да мина 4-5 граници при най-невинна обиколка на близките Балкани, докато дъщеря ми например ми обясняваше как съседния щат и е на 10 часа път с кола. Ово йе стандарт, както причат йедни люди...
Изоставям бабите пред отсрещната кафана и въпреки умората и нежеланието се товаря на мотора и се готвя за отлитане от това лежерно балканско местенце. Serbia, I’m back again! изревавам в каската и поемам по прашното пролетно шосе в посока Митровица, оная Митровица...косовската.
Знам, че сърбите не ни долюбват. Знам, че българите, особено онея с по-чувствително на тема национализъм небце, недолюбват сърбите. Знам, че има хора, които скърцат със зъби като им кажеш, че отиваш да разпускаш по сръбско, знам че масово се бърка национализма с туризма, знам за Балканската война, знам за репресиите до ден днешен в Западните покрайнини. Знам! Всичко това го знам! Но и знам, че половин България ходи на море при маляките! А не сме ли били почти два века под гръцко робство? А не сме ли били и пет века под турско? Ама от Дидим през Кушадасъ до Анталия ол инклузивите пращят по шевовете от българи националисти! Опа казвате, с тая кьор софра, как да пропусне човек! Е как! Никак! То е ясно! Още алековия Ганя не пропускаше да удари кьоравото, па ние няма да сме по-различни я?... А онея родолюбци дето ходят на талази да заработват при енглезите? При холандците? При швабите? При испанците, при италианците, при финландците, при шведите, при гърците, при чехите, при французите? А онези родолюбци дето си татуират Левски на гърдите , ама работят на черно, данъци не плащат, в трамвая се возят без билет, крадат и с гъза си де що падне? За тях кво? За тях нищо, но тежко ни на нас, дето харесваме йелен и плескавици и сме фенове на Гуча, на Кустурица, на Брегович и сръбският цинизъм и дух!
Имаше навремето един филм на Адела Пеева „Чия е тази песен?“. Спомняте ли си от кого щеше да яде бой Адела? От сърбите... Докато представителите на всички балкански народи и се мазнеха щото ще ги дават по телевизора, само сърбите и скочиха на бой, щото ги засегна на национално съзнание...само сръбският свещеник плюваше гневно по масовата циганизация на Балканите... Няма значение...бих махнал съвсем по нашенски нихилистично с ръка , ако не бях зает да управлявам вярното превозно средство – Джуниър. Километрите се точеха някак мудно, аз се чувствах отпаднал и уморен, определено бях гладен – след сутрешния омлет со сланина друго не бях слагал в устата, а и се бях отплеснал в геополитически размисли, които в общия случай не водят до нищо, освен човек да си чеше езика или егото. Дремеше ми и за глобализацията и за национализма и за Истанбулската конвенция. На Балканите се чувствах разкошно, карах си мотора, пиех си зайчарското, муах си плескавиците, слушах си Брегович, въздишах по гениалността на Кустурица и всичко ми беше наред!
Сещам се за едно от гурме посещенията ни по сръбско и ме напушва смях. Понеже беше студено и понеже отдавна не съм на двайсе да се правим на мъж пред гаджетата да се возам с моторо, кога навън е студено или вали, с Поли се бяхме развихрили с колата по близките Западни покрайнини. Както казах на гурме туризъм – разбирай на кебапчета и бира естествено. Та след два дни шетане по покрайнините с допотопното волво, което си таковало такованкато и техническото състояние

Изображение

се чувствах точно като у филм на Кустурица, но същевременно съвършено спокоен, все едно не бяхме с кола пред разпад! Усмивките ни бяха до ушите, настроението лежерно и слънчево, а дрънчащото, пушещо и прехълцващо съоръжение странно клатушкайки се и виейки като ранена кошута се носеше с незнайно колко километра в час /километража за пореден път беше дал фира и вече не реагираше на гневното ми потропване в нещастни опити да го върна към живот/, покрай Власинското езеро.

Изображение

Наслаждавахме се на скуката и на заледените участъци от пътя, по които волвото започваше да придобива твърде особено мнение за път и посока, а аз хаотично и безцелно въртях волана във вяли опити да го върна у пътя, когато насред нищото , от някакъв гараж още по-насред полето изкача някакъв човек, който настървено маха да спрем. Естествено се замислям, че е някакъв кур капан, ама човекът настървено си маха и обяснява нещо. Мисля още цяла вечност, колебаейки се между газта и спирачката, а понеже средната ни скорост е като на куц охлюв баба му, време за размисъл дал Господ! Та спирам значи. Ама спирам уставно! Насред пътното платно. Пътят е пуст. Само сняг и хоризонт около нас! Натискам, двоумейки се дали няма да ни падне акумулатора междувременно, копчето за аварийките, то самото нефелно почва да премигва, докато релето на мигачите с последни издихания се обажда „ссскккррръъъъъъъъъц......ббббжжжжжж.....сссккккррррръъъъъъъъц....бжжжж....“ Отварям вратата, за да чуя човека какво ми прича, по простата причина, че ако смъкна стъклото не съм убеден, че ще мога да го вдигна, а човекът продължава да ми обяснява настървено нещо си. В първия момент решавам, че ни е объркал с някого, но пък да не е видял чуждоземския номер на колата не ми се вярва! Но то пък колко местни видяхме да джиткат из региона с коли с пернишки и кюстендилски табели предимно, та вярно въпреки несръбските номера на колата, човекът може да ни е сбъркал с някого. Обяснявам на човека, че съм „бен ябанджи“, демек чуждоземец и да я кара малко по-кротко и книжовно, за да се разумем като хората, а той ми обяснява, че точно мен видиш ли е чакал един вид, щото не може да запали колата на някакъв негов човек. Седим насред пътя, насред нищото, насред Западните покрайнини и някакъв човек видиш ли ме увещава да дойда да оправя колата на някакъв си друг човек! Правя крачка напред, па крачка назад, в плах опит да взема правилното в дадената ситуация решение, но нещо умът ми не го побира. Абе, аз викам от коли нищо не разбирам! Погледни само каква трошка карам! Чудя се дали да се шмугна на бегом у волвото и с мръсна газ /ако запали/ да отлепяме напред, или да продължа с абсурдната ситуация! Оглеждам се за някаква скрита камера, тъпоумно мислейки, че това е някакво си сръбско реалити за чужденци амсалаци поставени в абсурдно-комични ситуации, но не би! Камера се не види! За сметка на това от гаража излиза най-комичното старче, което можете да си представите и настървено ме задърпва като че съм дедо Господ на автомонтьорите, да видя защо не му пали колата! Прихвам да се смея! Приликата с дядката от „Ко то тамо пева?“ е уникална! Същото дребно жилаво старче със сбръчкана комична муцуна. За миг се поколебавам и се гмурвам във филма. Отивам да им оправям колата – казвам на Поли. А?-изрича невярващо тя. Изуменият и поглед казва всичко. Повече думи не са нужни...

_________________
http://foriunderground.blogspot.bg/
Alvanovo motors - "Сам съм си клуб, сам съм си президент!"


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 53 мнения ]  Отиди на страница Предишна  1, 2, 3

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 2 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Търсене:
Иди на:  
Форума се задвижва от phpBB® Forum Software © phpBB Group
Преведено от yarnaudov.com