Дата и час: 14 Дек 2018, 16:05

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 19 мнения ] 
Автор Съобщение
МнениеПубликувано на: 06 Сеп 2018, 13:21 
Offline
Полковник
Полковник
Аватар

Регистриран на: 03 Яну 2005, 18:07
Мнения: 1776
Местоположение: Видин
Това няма да е пътепис, в буквалния смисъл на думата. То ще е пътуване, но в по друг смисъл, изпълнено с болка, разочарование, черен хумор, ирония и още нещо…
И така, сядам да пиша , без особено ясна идея как и защо, и то с една ръка, току що изписан от болницата, но пък ще се постарая да се мотивирам в последствие, ще е бавен процес.
Всеки обичащ моторите, се е сблъсквал по една или друга причина с това за което ще пиша, било лично, като помощник, наблюдател, слушател или зрител. Става въпрос за ситуацията, когато всичко се обърка – обикновено винаги е неочаквано, странно, тъпо дори, но никой не е застрахован, както се видя наскоро и от ЗД”Олимпик”. Нашият народ си има поговорка – „Когато се обърне колата-пътища много”. Та ето първата цел на това писание – да светна сигналната лампа доколкото мога на колеги по хоби, и да обърна внимание върху някои особености, касаещи точно нашата мила родина. Особено важно е че всъщност финала е отворен и историята е в развитие.
Искам да благодаря на близките и приятелите си за неоценимата помощ и разбиране, да им кажа , че ги обичам, като и благодарности за лекарския екип, успял за пореден път да ме събере .
24 август2018 , петък. Излизаме от магистралата с Асен, отправили сме се на уикенд мотаене с по леки мотори, с идеята да разнообразим возенето с офроад участъци и диво къмпингуване – аз с модифициран Трансалп, той с хр400. На Варвара сменяме моторите и продължаваме. Реем се по завоите и се кефим, поради факта че Хондата на Асен се мъчи с повечко обороти , максималната скорост бе 90 км/ч, но напълно достатъчно за приятно каране. Преди Велинград се отбиваме на пътя към Батак, гонехме района около Цигов чарк, почти бяхме стигнали, бе около 19 часа . И тогава нещата се объркаха.
На прав участък от пътя , застигахме движещата се отпред кола, но тъкмо преди да я изпреварим, тя спря внезапно на един мост. По късно човека каза, че е видял кола отсреща и спрял да и даде път. Колата отсреща и ние я видяхме, но тя бе спряла и ни чакаше да минем, от позицията на мотора се вижда доста по напред. Аз карах втори, вдясно , шахматно на Асен. Видях как той тръгна да спира, задната гума блокира и мотора се понесе странично на дрифт, аз също опитах максимално спиране. Асен отпусна задната и някак си с камшик успя да мине в ляво на колата, за мен остана пространството вдясно, но точно до спрялата кола мантинелата правеше чупка и се стесняваше, и на мен ми останаха 50 тина см да се провра. Не успях. Първо чух силен трясък от гръмването на задното стъкло, в първия момент си помислих че Асен се ударил, после стъргане на мантинела, а части от секундата след това излетях от седалката. Някак си паднах почти по очи на мантинелата, отдясно видях сериозна урва с река, за това се търколих на ляво и се озовах на асфалта пред колата. Ръкава на якето бе разпорен, от ръката ми течеше кръв, болеше ме всичко, без десният крак. Лошо…
Свалих си каската и се загледах в крака си - изглеждаше ок. Раздвижих го странично. Долната част под коляното се движеше с известно закъснение. Вече ми бе ясно, че отново съм във хорор филма, в който не веднъж съм бил. Мамка му.
Отпуснах се назад и се опитах да дишам бавно и спокойно. Знаех , че скоро адреналина ще отшуми и ще ме връхлети болката.
Сега от повествователната част, преди да я продължа, ще се прехвърлим на анализ и размисли, радвам се на оформящата се дискусия. Някои колеги бързат да се изявят като съдници, говорят за „признания”, безсмъртност и т.н. – ще ги посъветвам за търпение, целта на това което пиша не е да се оправдавам, нямам такива намерения. Конкретният инцидент е просто повод. Първо да кажа, че от КАТаджийска гледна точка, макар че се води следствие поради средната телесна повреда, няма съмнение за вината – ясно е, че е на този отзад, в случая аз – дистанция, съобразена скорост и т.н. Приемам го и поради особената философия и гледна точка, която имам и съм изградил, като човек дълго каращ мотори и то всякакви. Факт е , че когато си на двуколесно, единствената ти защита са екипировката, състояща се от определени компоненти и нищо друго, и не може да се сравнява с обезопасеността на автомобил – краш-зони, греди, колани, айр-бегове и т.н. Точно поради това, трябва да приемеш , че си винаги от преебаната страна при инцидент, и това че си бил с предимство евентуално някъде, въобще няма да те грее докато те смачкват или натикват в канавката. С други думи, най-удачната тактика е тази на „невидимия” – приемаш че си такъв за другите участници и се съобразяваш с това максимално. Въпреки че бяхме със светлоотразителни жилетки, пуснати фарове и сравнително отворени ауспуси, на прав път, човека не въобще не ни беше видял. Относно конкретния случай, понеже се повдига въпроса – пускам снимки, и пояснявам. Владич като местен се досети за мястото – прав дълъг участък, с леко стеснение, пътя е без маркировка и ограничение, скоростта на движение ни бе около 70 км/ч макс. Маркирано е стеснението със знак. Проблема дойде от различното ниво на видимост на кола и мотор, както и от последващите действия. Ако се спази реално правилника, предимство на отсрещно преминаващите се дава преди и до него, на широкият участък. Тук колата си продължи , но по късно , явно тогава виждайки отсрещният автомобил който беше спрял, наби рязко спирачки и спря, и то в най-критичната и тясна точка на моста. Останалото го описах. Несъмнено същият резултат щеше да е, ако колата примерно бе спукала гума, или на пътя бе излязло диво животно, така че смятам да приключа с конкретиката, не е това основното.

По въпроса за внезапното спиране – винаги има минимален процент това да се случи, без видими причини, и той не трябва да се игонорира. Пример с мой приятел тираджия – през прозореца влиза стършел, жили го по врата, пада между краката му и продължава, в паника той натиска спирачки, блокират колелета, товара се измества, цялата композиция прави пируети по шосето. В автомобилите съм се нагледал на чатещи си хора, изпускане на кафе или фас в краката и т.н. Излизали са ми диви прасета на шосето, жилили са ме пчели, блъскал съм птици. Списъка е дълъг. Не е нещо което се случва често, но се случва, и не трябва да се игнорира. За това спазвайте дистанция, и не подценявайте факта , че живота и здравето ви на пътя в голяма част зависи не само от вас, а и от други обстоятелства, редки и трудно предвидими може би, но пък силно променящи ситуацията в която може да се окажете. В случая дори това, че бях с чужд мотор, влоши нещата – леко ендуро, макар и с нови гуми, колкото и процентно да са асфалтови, има съвсем различен спирачен път – реално ми трябваха не повече от няколко метра до пълно спиране, както и 5 – 10 см да се провра, но ги нямах.

Изображение


Изображение


Изображение

Знакът е в дъното, където е спрял камиона.

Лежах и гледах небето, времето бе разкошно, опитах се да се разсейвам като се наслаждавах на малките пухкави облачета. Асен се обади на 112, описа мястото, шофьора на колата му каза – „Кажи им Черният мост”. Ама че име… Линейката дойде сравнително бързо – 10-15 мин. Направиха ми рехава временна шина и ме качиха на носилката. Упражнението не беше лесно, тъй като реално нямаше как да ме хванат от към десния крак, и лявата ръка , а и се бе появила остра пулсираща болка, умножаваща се многократно при най малкото движение. Добре, че не съм някой дебелак си мислех, чакаха ме доста прехвърляния между носилки и болнични легла.С мен се качи лекарката, разтвори ми аналгин в една бутилка и ми даде да пия. Приятна жена, оправдаваше се, че линейката друса много, защото пътя бил лош… какво пък тя беше виновна за това.


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 06 Сеп 2018, 19:01 
Offline
Полковник
Полковник

Регистриран на: 24 Яну 2007, 21:20
Мнения: 2007
Местоположение: с. Алваново, Ескиджумайска околия
Гошо.....каквото и да кажа братче, все ще е излишно... По нашите пътища вече имам чувството, че всеки кара по свой правилник и всеки има особена мисия в живота, за която трябва да гадаеш карайки и опитвайки се да не те очисти някой... Апропо, преди два дни един ненормалник ме блъсна както бяхте чисто спрял в дясно от пътя, защото ми беше звъннал телефона. Куките дойдоха след 3 /три/ часа и ми теглиха една, защото съм бил спрял на място със знак забранено спирането и да сме се оправяли както искаме, щото те бързали и...толкоз. При всяка кризисна ситуация се успокоявам, че е можело и по-зле и че е бил малкия дявол. При теб като чета не е чак толкова малък малкия дявол, ама пусто...
П.п. Това преди две седмици като щях да идвам с вас ли е станало?

_________________
http://foriunderground.blogspot.bg/
Alvanovo motors - "Сам съм си клуб, сам съм си президент!"


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 06 Сеп 2018, 20:11 
Offline
Полковник
Полковник
Аватар

Регистриран на: 03 Яну 2005, 18:07
Мнения: 1776
Местоположение: Видин
Да, баш тогава. Между другото , по по предната седмица като се прибирах, малко преди мен загина колега от Монтана, със същият модел мотор като моя. На завой, на който ежедневно стават инциденти, мисля , че фаталният край бе преодпределен от това , че се заби в боклуци, останали от предишна катастрофа на ТИР.
Някак си, много тегава година от към ПТП та ми се вижда.


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 07 Сеп 2018, 02:04 
Offline
Полковник
Полковник
Аватар

Регистриран на: 03 Яну 2005, 18:07
Мнения: 1776
Местоположение: Видин
За интересуващите се основно от инцидента, мога да кажа , че това е в общи линии.
За останалите, които ще продължат с четенето – предупреждавам, че ще има не особено приятни фотоси, собствени наблюдения, така както аз видях нещата, и разсъждения, на места граничещи с цинизъм и гарнирани с черен хумор , но пък всичко е абсолютно реално , макар да е умишлено смекчавано тук там. Странно ми е, защото само до преди седмици се бях настроил да описвам поредното си пътуване, красиви гледки и емоции, цветя и рози, а сега се занимавам с това. От друга страна пък май никой не е описвал ТАЗИ страна на хобито свързано с мотоциклетите. Живота има интересно чувство за хумор.
Докато се подрусквах в линейката и слушах воя на сирената, разсъждавах над ситуацията, мислейки от този момент нататък, станалото станало, не можех да го променя. Започна да ме втриса леко и да се потя. Давах си сметка как от този момент , за месеци напред се променя живота ми, минавал съм през това , и нямах илюзии. Определено положението в което се оказах, щеше да рефлектира върху работата ми, плановете и близките. Всъщност неделя вечерта бях обещал да водя семейството си на море, чухме се по обяд, бяха приготвили багажа дори. Чувствах се неприятно и дори гузно, не знаех как ще им кажа какво се е случило – прекалено далеч бяха, нямаше как да ми помогнат, само щяха да се тревожат , за това, че са безпомощни да реагират.
Не след дълго спряхме пред болницата във Велинград, шофьорът изкара носилката, вкараха ме в нещо като приемна, и си тръгна. Ако не сте забелязали, факт е че медицинският персонал е съставен почти изцяло от жени, особено обслужващият, не се бях замислял над това. Трябваше от носилката да се преместя на креват с колелца, с който да ме транспортират до рентгена. Две медицински сестри, не в първа младост се засуетиха , макар че бе пределно ясно, че няма как да ме пренесат, и ме помолиха сам да го направя. Струваше ми зверско усилие и болка, сантиметър по сантиметър да пълзя докато успея някак си да се прехвърля, а те държаха отстрани, да не падна между носилките, които са на колелца. Дойде още една мед.сестра измери ми кръвното и ми заяви, че по инструкция трябва да ми постави абокат. Попитах с каква идея иска да ме дупчи отсега, не ми отговори, но така трябвало. Казах и , че няма да стане, и тя се отказа. Затъркаляха ме с количката за снимка, приеха ме веднага, и ме паркираха до устройството. Тук последва същото упражнение по прехвърлянето, бавно и болезнено издрапах върху студената маса на рентгеновия апарат. Снимаха ме в две равнини, както и дробовете, на ръката никой не обърна внимание, дори и аз, макар че ме болеше и дланта отгоре вече бе започнала да се подува. Снимките бяха готови на момента, появи се млад лекар , погледна ги, дойде до мен, и ми съобщи, както ми се стори, тържествено:
-Имате счупване на крака!
-Забелязах – измърморих аз.
-Двете кости на подбедрицата, ще трябва да се извърши операция, с метална фиксация на костите.
Тук нямаше какво да кажа. Имах познат лекар в , смея да твъдя, елитна травматология в София, който ме беше оперирал и преди, за това звъннах и го попитах дали ще може пак да се заеме с мен. Оказа се , че утре е на работа, ако мога, да отида там. Това бе важно, от една страна, заради по бързата възможност за реакция, от друга страна , ако исках той да ме оперира специално, трябваше за начало да си приготвя 1000 лв за избор на екип. В местната болница, офертата бе за операция в понеделник. Не се колебах в избора, дори само заради тези неща, а сега ще изредя и другите, които са чисто субективни. Не познавах никой от района, близките ми бяха много далече, ако останех, нямаше кой и вода да ми купи реално, престоя нямаше да е малък, да не говорим за други потребности. Без да искам да обиждам специалистите от по малките провинциални болници, знам какво е дереджето, пак от личен опит или впечатления на пострадали приятели. По натам ще отворим пак тази тема, но сега просто ще разкажа един случай. В моят град , хирурзите ортопеди са цифром и словом 2 (двама). Преди време , в мебелен магазин, ги видях да пазаруват шкафче, монтиращо се посредством дюбели на рафтоносачи. Единият попита другия , как ще го монтира, а той отговори „Сам ще си го наглася”, на което другият отвърна „Това да не са ти кокали да ги монтираш и завиеш как ти падне, това си е финна работа.”. Дори да приемем това с усмивка, не ми беше много смешно когато лежах под единият от тези образи, отново със счупен крак, а той го изви, за да го намести. Приятели и роднини са ме чули как викам на паркинга на болницата, а бях на третият етаж, въпреки че търпя доста на болки. Попитах го има ли идея как да ми оправи крака, случаят бе доста сложен, каза ми че не е правил подобно нещо, но се е консултирал с колега по телефона, и можем да започваме. Аз му отвърнах, че с помощта на лаптоп и интернет, след 30 мин, и аз мога да консултирам, но това не ме устройва. Обиди се и излезе, а мен ме изхвърлиха в коридора с инвалидна количка да се оправям. Последва дълго пътуване, което едва издържах, и дълга агония, но в крайна сметка нещата се развиха добре, това е друг случай, няма да задълбавам в него.
Отново тегаво преместване на кревата с колелца, откараха ме в манипулационната. Там обявих решението си да не оставам, хората реагираха спокойно, за което им благодаря, макар че не им стана приятно. Сложиха ми вендузи, с доста зор, понеже съм си космат, сърдечния ритъм бе ок, и доктора ми направи шина от гипс. Полицията дойде за алкохолна проба, уреда отчете нула. След това ме закараха в една стая, и там изпълзях върху легло. Подписах декларация, че се отказвам от по нататъшна медицинска помощ тук. Звъннах на Асен да видя какво става, него още го държаха на местопроизшествието, и го зарадвах с новината че трябва някак си да ме закара до София.
Междувременно той , със съдействието на полицаите, намерил местни хора където да прибере моят мотор, закарали го и се върнал пак на моста, добри люде има навсякъде. Процедурата при средна телесна повреда е доста комплицирана, трябва следовател, местните били само младши, търсели други, в крайна сметка дошъл човек чак от Пазарджик. Искали да оставят мотора като доказателство на съхранение, на което Асен отговорил, че няма нищо против, но не вижда с какво това може да е полезно. Между впрочем на мотора му нямало почти нищо, само левият гард извит и огънат. Съприкосновението с автомобила, заради което не можах да мина, всъщност дошло от това, че задната стъпенка задрала странично, в крайна сметка стигнала до гредата на вратата, и това предизвикало рязкото спиране и моят полет. Плана бе, той да отиде с мотора си до София, въпреки мижавият фар, да си вземе колата, да се върне да ме вземе и да ме закара обратно до болницата , където да ме настани. Живо геройство според мен, но знаех , че мога да разчитам на него, и искам още веднъж да му благодаря, хубаво е човек да има такива приятели.
А сега си представете описаната ситуация, но само аз участник, нещо напълно реално,защото често карам сам. Коренно различно щеше да е всичко 
В стаята имаше възрастен мъж в тежко състояние, който дишаше на пресекулки, а на другото легло стара жена лежеше, и ставаше от време на време да го наглежда, и да му говори успокояващо, после се връщаше и полягаше пак, явно бяха съпрузи. Мила гледка , наистина, толкова отдаденост и любов в една болнична сцена.
Бях си спрял звука на телефона, защото се чудех какво да кажа, ако ми се обадят. В крайна сметка, пуснах един СМС на жена ми, че сме пристигнали на язовира, опънали сме палатките, и всичко ок, но батерията ми пада и не мога да говоря. После легнах да чакам, гледайки тавана, и освен пулсиращата болка, усещах как започвам да се мразя, макар че се опитвах да потуша и двете чувства…

Изображение

Изображение


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 07 Сеп 2018, 11:54 
Offline
Подполковник
Подполковник
Аватар

Регистриран на: 04 Ное 2003, 11:04
Мнения: 1155
Местоположение: София
Когато човек слуша или чете такива истории, каквото и да каже има опасност да прозвучи леко неискрено, префърцунено или фалшиво, така че да знаеш, че само ще си чета и ще бърча вежди. Ако не друго, дано поне от писането да ти "олекне на душата", че на тялото едва ли...


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 08 Сеп 2018, 14:56 
Offline
Полковник
Полковник
Аватар

Регистриран на: 03 Яну 2005, 18:07
Мнения: 1776
Местоположение: Видин
От тази сутрин.
Дъщеря ми, докато ми оправяше чаршафите.
-Абе ти няма ли да пишеш?
-А?
-Хайде ставай, какво си се депресираш, хайде! – и ми връчи лаптопа.
-Ама аз…
-Няма ама, почвай.

….
Относителността на времето се разбира много ясно в такива моменти. Гледаш часовника, опитваш се да се разсейваш, пак погледнеш, а то минали само минути. За да си отвличам вниманието , опитвах всякакви тактики –спомнях си минали неща, рецитирах си стихове наизуст, текстове на песни и каквото се сетите. Явно ми е помогнало, защото когато телефона звънна, бях задрямал. Асен каза, че идва, и да му изпратя локация , за да ме намери. Минаваше полунощ, в болницата бе тихо, като изключим стенанията, чуващи се от време на време от съседното легло. От лявата ми ръка бе текло кръв, някъде от между дланта и малкия и безимения пръст, бе се съсирила и чаршафа залепнал. Чух шума от количка, и на вратата се появи Асен със сестрата. Качих се с тяхна помощ на нея и ме поведоха към изхода, вратата бе заключена, за това минахме отзад някъде , и през малка рампа се озовахме на нещо като паркинг. Асен докара колата, благодарихме на мед.сестра и тръгнахме. Останах с добри впечатления като цяло от болницата и хората работещи там.
По пътя забелязах , че има пълнолуние и отбелязах че сега трябваше да сме около огъня на някой язовир, да гледаме звездите, да пием уиски и да се наслаждаваме. Да, ама не… Пълнолунието обаче спомогнало за по бързото придвижване с мотора до София, тъй като той е без акумулатор, разчита само на магнетно запалване, и фара му свети почти декоративно.
Разговора отново се завъртя около ситуацията, в която попаднахме, и как проспахме опасността. Отбелязах, че въобще не съм видял стоповете на автомобила отпред, Асен каза същото, просто изведнъж рязко се скъси дистанцията с автомобила. Странно,и двамата имахме достатъчно добър опит като шофьори. Имам две обяснения за това – едното – неработещи стопове. Второто – на снимката се вижда , че са доста захабени стъклата, слънцето ни бе в гръб, малко преди залез, и това е направило по-малко видимо светлината им. Другото интересно бе защо не успяхме да спрем, особено аз. Измереният спирачен път от следователите бе 21 м, с минимално време на реакция, това означава минимум 25 м дистанция, което не е малко. Дефакто малко преди да спра се бях заврял между автомобила и мантинелата. Асфалта бе сравнително нов, нямаше маркировка още, факт е че настилките в България се правят по интересен алхимичен метод, и нямат нищо общо като сцепление една с друга, но въпреки това смея да твърдя, че при тази скорост, ако бях с другия си мотор, който има невероятни спирачки +АБС , щях да спра спокойно, без дори да усетя риск от ситуацията.
Друго интересно бе естеството на травмата. Единственото видимо бе драскотина от вътрешната страна на прасеца, по късно и доктора ми каза , че натоварването е било от вътре навън, не мога да си го обясня, както и реално кога и как точно си счупих крака. Стигнахме до извода , че може би сериозен мотокрос ботуш, в комбинация с твърди шарнирни наколенки би ме спасил евентуално, но може би щях да травмирам друго място. Посочените неща разбира се ги имах, но както се досещате, бяха вкъщи, просто така брониран съм карал единствено офроад и на мотокрос писта, нали уж на разходка бяхме тръгнали…
На една бензиностанция около Ихтиман спряхме, Асен ми взе вода и сандвич и продължихме. Не бях ял от сутринта, всъщност деня тръгна доста тегаво, първо затънах с един джип в тресваище в планината, бях по служебна работа, тръгнах с мотора следобяд, после по пътя , заради сълзящ радиатор, сложих добавка за запушване, която изцяло пък запуши радиаторите, в крайна сметка се добрах до мястото на срещата с един действащ радиатор, там ги промихме и продължихме.
Пих вода, хапнах два пъти и усетих как силите ме напускат. Успях да полегна назад и после загубих съзнание. Явно не е било за дълго, защото като се свестих, Асен ми обясняваше нещо, а аз подържах разговора едносрично с „да”, „аха” и подобни, не исках да го притеснявам излишно.
Стигнахме болницата, аз останах в колата (колко изненадващо) докато Асен отиде да пита каква е процедурата по приемането, после се върна с количка, натовари ме и ме откара в коридора пред регистратурата, взеха ми личната карта и започнаха да оформят документацията. Поради батака в здравната ни система, бумащината е неимоверно много, и отнема доста време. Капак на всичко е дебело тесте с декларации, които трябва да подпишеш. Не вярвам някой със сходно или по-лошо състояние от моето да ги е чел, просто драскаш каквото ти подадат, ако имаш сили. Мярнах текстове от типа, че не носят отговорност за вещите ми и незнам какво си, че ще си платя имплантите и т.н. Бях толкова изчерпан и неадекватен вече, че спокойно бих сложил кръстче и под декларация за отказ от гражданство, за смяна на пола или съгласие да бъда сексуално малтретиран от цялото отделение, само и само да ми се махнат от главата, просто това е безумно, и не съм убеден че има юридическа стойност. Сещам се за мой приятел, докаран с две счупени ръце, когато му връчили хартийките, как ги изгледал учудено и питал с коя точно ръка искат да се разпише, или с какво. Някак си, май дали си здравно осигурен, бе последното нещо , което ги вълнуваше. Аз бях, не помогна много като че ли…
С помощта на Асен ме прехвърлиха на подвижно легло, където прекарах доста време докато пак писаха нещо. Там ми сложиха абокат, няма отърване, от дистанция на времето , оценявам професионализма на сестрата, избраното място бе добро, не ми създаваше затруднения следващите дни. Взеха ми кръв от вената, дадохме пакета снимки от болницата във Велинград, те го метнаха някъде и тръгнахме с количката по етажите, да дублираме вече познатите процедури. Твърдя съвсем отговорно, че ако няма човек който да помага в такива моменти, в случая Асен, всичко става много по трудно, леглото е тежко, разстоянията между кабинетите са големи, асансьорите не спират на нивото на пода, и ако не се повдига цялата композиция, и пуска леко, е доста трудно, а най вече болезнено за возещия се, особено с поразчупени кости. Снимаха ме по горе долу същият начин, само че тук ми казаха да си сложа лявата ръка на корема, да се вижда и тя. Жената работеща там каза, че счупването е чисто , и ще мина с един гипс, което ме обнадежди, но след като ме свалиха долу , дежурният лекар настояваше че трябва да се метализирам. Беше с дълга коса, явно металист, сигурно заради това. Опипа мястото на счупването, имах чувството че ми бърка вътре в крака, едва издържах без да се разкрещя от болка, направо ми изцеди силите, които и без това бяха свършили. Минахме през кардиолог, доста сънен, явно го бяха събудили, прегледа ме, оформи някакви документи и в крайна сметка се отправихме към травматологичното отделение, което ми се стори , че се намира в другият край на града – коридори, асансьори , коридори…
Настаниха ме в празна стая, и се отпуснах блажено, май всичко вече се нареждаше що годе. Попитах в коя стая съм.
-Стая N:13!
-Доста знаково настаняване…
Зазоряваше се, бяха минали повече от 10 часа от времето на катастрофата, благодарих на Асен , той си тръгна, а аз легнах и се загледах в тавана. Болеше, мамка му. Единственото лекарство , което бях пил, бе аналгин в линейката, мой съвет, ако попаднете в такава ситуация, и не издържате на болка, искайте, никой няма да ви предложи. Аз не го направих, и без това от утре щях да поема достатъчно химия по всевъзможен начин. Затворих очи и с познатите методи за отвличане на вниманието, се опитах да заспя.
Очакваше ме интересен ден.


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 08 Сеп 2018, 22:04 
Offline
Полковник
Полковник

Регистриран на: 24 Яну 2007, 21:20
Мнения: 2007
Местоположение: с. Алваново, Ескиджумайска околия
Както и ти каза по-горе - като се обърне колата пътища много... В никакъв случай не искам да генерализирам, а и нямам това право сякаш, но като цяло в здравната ни система хаосът е огромен /както и във всяка една останала сфера впрочем/. Грозното от цялата работа е, че особено ако нямаш кеш или вуйчо владика жална ти майка! Това го казвам с ясния риск да ми се обидят мигом всичките доктори, които познавам, но е факт! Впрочем и в моята професия е така - нямаш ли кеш си оставаш пред вкъщи да висиш като сопол... Грозно е, но също е факт!
Когато на 26 януари си срязах окото при една трудова злополука в присъствието на 8 полицаи, 3 психолози, няколко пожарникари и десетина кибици, се наложи сам да си събера багажа и да си сляза с двата куфара /общо около 40 кг/ почти в несвяст, невиждащ и преплитащ крака от петия етаж пред безучастните погледи на всичките отговорни фактори, които изброих и след като се завлякох до спрялата пред блока линейка, лекарката безучастно предложи да ме закарат до ИСУЛ, защото друго не можела да направи за мен. Отказах любезно с мотива, че не ми трябва такси, а доктор, качих се на моята си кола и нищо не виждайки леви, леви в частната клиника при моята си докторка, където вече всичко беше любезно и на ниво, щото...си цакаш. Та така...без да си позволявам да генерализирам разбира се!
От друга страна Гошо, замисли се - обиколил си половината свят /айде да е половин Европа, плюс част от Африка и Азия да речем/ на мотор, но неприятните случки ти се случват все тук! Има нещо сбъркано в пътищата ли, в хората ли, не знам, но мен вече наистина ме е шубе да карам по родните пътища! Не си въобразявам, но наистина имам чувството, че всеки втори е с мисия да те очисти на пътя, щото нещо е спал накриво, или щото просто толкова си може да кара...
От трета страна Асен е пич и това всички, които го познават, го знаят! Имал си късмет, че е бил с теб!
От четвърта страна Асен е за бой, щото не звънна - щях да дойда и да ви прибера и двамата барабар с мотора! Имам с какво!
Както и да е....станалото станало - удивлявам се на чувството ти за самоирония и хумор, защото аз в подобна ситуация освен да псувам грозно и продължително, надали щях да имам сили за друго!

_________________
http://foriunderground.blogspot.bg/
Alvanovo motors - "Сам съм си клуб, сам съм си президент!"


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 09 Сеп 2018, 19:46 
Offline
Полковник
Полковник
Аватар

Регистриран на: 03 Яну 2005, 18:07
Мнения: 1776
Местоположение: Видин
forry написа:
Както и да е....станалото станало...


Доста сходни мисли имаме, занаеш, но , това е моментната ситуация, за съжаление.

Не спах почти, по скоро нещо като дрямка . Около 7 дойде сестрата, и ми даде термометър да си меря температурата. Нормално било да е малко по висока. Предупредиха ме да не ям и пия нищо. Бях жаден, но само си плакнех устата. Взеха ми пак кръв, през абоката ми слагаха някакви лекарства със спринцовка, после включиха и система. Драскаха ме за алергии, писаха някакви неща по ръката ми…

Изображение

Около 11 ч. две сестри дойдоха и ме повлякоха с количката към операционната, момента бе дошъл.
Минавал съм през това, някак си имам неприязън, меко казано, към всякакви процедури, с които се нарушава целостта на тялото ми, кървене, игли и т.н. , но в случая няма избор, знаеш какво следва, стискаш зъби и го приемаш.
Операционната бе наблизо, спряха ме в нещо като склад, облицован в плочки, с кашони лекарства и разни други пособия, казаха ми че трябва да се съблека, нямаше как да махна панталона, донесоха ножици (режещи инструменти да искаш в района, бол…), срязаха го, после ме паркираха до тясна операционна маса, прехвърлих се, и се озовах под два големи прожектора, светещи със студена светлина. Казах ми че трябва да остана чисто гол. Огледах се и преброих 5 жени в стаята…
Две ме повдигнаха, една ме събу, и останах само по абокат, със синя стерилна шапчица, доста гротестна гледка. Няма как точно да опиша какво е усещането, мен лично ме изби на смях, персонала видя че се смея, и го обърнахме на майтап. Споменаха , че е рядкост , и би било хубаво и други пациенти да са толкова усмихнати. Съмнявам се, честно казано, но дано . Поради факта на голотата ми и шегите които си разменяхме, се замислих, и направо съм убеден всъщност, че в тази операционна са виждали много неща, но едно със сигурност няма как. Ерекция. Не мога да си представя по потискащо либидото място, честно.
Операционната бе климатизирана, за разлика от стаите, нормално, работните дрехи са доста сериозни, но на мен ми стана студено и започнах да треперя, завиха ме с някакво чаршафче, малко по голямо от носна кърпа, и пристъпиха към приготовленията. Процедурата си е сложничка и продължителна бих казал. Започна едно грандиозно омотаване с кабели, лепенки, маркучи и други неща, като че ме приготвяха не за операция, аз хибернация и дълго пътуване в космоса.
Самата операционна маса е тясна, да може лекарите да са по близо при манипулациите предполагам, няма къде да си сложиш ръцете отстрани, за това има нещо като стойки за тях, на които ги разперих и ми ги вързаха с по един бинт, и се озовах в божествена поза . Вече чувах филмовото „бип… бип…бип…”, отчитащо сърдечния ритъм , определих си на слух пулса – под 70, наистина бях спокоен.
След около час от влизането, всичко бе готово, анастезиоложката, приятна руса жена, над средна възраст, започна търпеливо да ми обяснява, какво прави и какво следва.
-Трябва да легнеш настрани за момент, главата плътно към тялото, брадата да опре гръдния кош, гърба извит като на котка, няма да се стягаш и мърдаш , ще усетиш леко убождане в гърба…
Процедурата съм я минавал, по така наречената „спинална упойка”. За мое нещастие, бях видял някога „уреда” с голяма игла, с който вкарват веществото между прешлените, малко над нивото на кръста, и няма да крия, най вероятно съм пребледнял. Усетих убождането, и инстинктивно се стегнах, колкото и да се стараех да не мърдам, болката е около 3-4 секунди, после изчезва. До минути след това се усеща едно затопляне , тръгващо от задника , и пълзящо надолу към краката. Не след дълго просто долната част на тялото ти не е твоя – няма я , няма я и болката.
Лекарите дойдоха, бе поставен параван, започна характерното тропане на разни лъскави метални инструменти, което ме побъркваше, за това обърнах глава на дясно и казах , че предпочитам да ме приспят , ако е възможно. Жената се усмихна, извърши някакви манипулации по маркучите, и не след дълго потънах в сън.
Събудих се по някое време, пиуакането си бе спокойно и ритмично, зад паравана долитаха разговор и звуци, които бих определил като неприятни за ухото, защото знаех че идваха от работата по крака ми, и за това отново погледнах към спасителката си вдясно. Последното което чух, преди да заспя бе „Мамка му, егаси тъпата бургия, не мога да пробия костта… подай…”.
Пак се събудих. Беше по тихо , но тялото ми се местеше насам натам, явно имаше още работа. Женски глас , с леко възмущение се произнесе „Еее, млад човек, а не си е обръснал краката, как може..”. Приятно е , че ме определи за млад, но относно бръсненето на краката, кълна се, не ми е и хрумвало да го правя - или съм някой задръстеняк, или прекалено олд скул, знам ли. Пак погледнах вдясно и пак заспах.
Събудих се в стаята, бях сам, завит с чаршаф, малко след 15 ч, закачен на система. Устата ми бе пресъхнала, пресегнах се за водата до мен и пих дълго. Не си усещах тялото от кръста надолу, нормално, упойката действаше доста дълго, поне и болка нямаше. Пак пих, и докато пиех усетих звука на изтичаща вода. Странно. Надвесих се да погледна до леглото, и видях кофа , от нея излизаше маркуч, който изчезваше под чаршафа. Космите на врата ми настръхнаха. Попипах трескаво под чаршафа, и видях че маркуча води.. да, точно до оная ми работа – катетър. Почти извиках от ужас. Бяха ме превърнали в нещо като проточен бойлер, мамка му. Бързо затърсих бутон , да викна някоя сестра, не работеше, но по коридора тъкмо минаваше една, врата бе отворена, и я извиках. Казах и да разкара проклетото нещо от мен, тя обясни че не трябва, на което аз и обясних че ще го изтръгна сам. Жената се видя в чудо, отиде някъде и се върна с още една друга, на която повторих същото. Явно съм бил убедителен, защото след минута се върнаха с някакви пособия, и махнаха ужаса от мен. Егаси, а тъкмо наскоро гледах със сина ми „Aliens2”, сега и това. Били го сложили за добро , понеже няма как да ходя до тоалетна, нам кво си… Предпочитах да пълзя до тоалетните, само не и да се чувствам като киборг, прекалено много ми идваше.
Постепенно упойката минаваше, от горе надолу, след около 2 часа можех да си мърдам пръстите на крака, и започна леко да боли. Знаех , че няма да мога да спя, имах елетронна книга, наредих си нещата на шкафчето да са ми под ръка, ампули аналгин и пакети аулин , хапнах няколко банана ( всичко подсигурено от Асен). Преляха ми три банки прозрачна течност, до колкото запомних. Крака ми бе подгизнал от кръв, и не бе приятна гледка.

Изображение

Вечерта се спусна неусетно, изпих аналгина, половин час след него и аулина, и потънах в света на буквите, за да не потъна в света на болката – в случая книга за астрофизика :) .


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 10 Сеп 2018, 09:48 
Offline
Подполковник
Подполковник
Аватар

Регистриран на: 04 Ное 2003, 11:04
Мнения: 1155
Местоположение: София
Знам, че казах, че ще си чета тихо и без да коментирам, обаче да ти кажа, явно съм някакъв мазохист. Продължавам да чета, въпреки че описанието на предоперационната подготовка, "случките" по време на операцията и следоперативното състояние направо ми изправят космите по гърба и гърдите от спомени (и аз съм "олдскул", въпреки че не съм вече "млад човек", и сестрите на кардиолозите полудяват като трябва да ми правят кардиограма :mrgreen:).

Минаха 6-7 години откакто ми кърпиха коляното и откакто ги преживях тези неща, но докато ги описваш направо имам чувството, че сутринта съм се влачил до тоалетната да се мъча да изпикая упойката. И студенината на операционната, и топлината и тежестта на краката след като ти набият упойката, и изобщо всичко. Само дето аз отказвах да заспя и всичките дърпания, ръгания, коментари и т.н. по време на "касапницата" си ги чувах и усещах. Не съм вярвал, че ще усетя какво е да ти пробиват костта с бормашина, обаче, ей на... Научил ли си се вече като стар наркоман или диабетик да си слагаш сам инжекции против тромби?

И да, жизнено важно е наистина да имаш някой да търчи покрай теб нон-стоп през първите 48-72 часа след травмата. Затова ако някой си прави труда да чете всичко това, и да не дава Господ, да изпадне в такава ситуация, незавсимо дали като пострадал или като "прислужник", изобщо да не се прави "на мъж" и да си трае. Дори и за най-дребните неща трябва да се пита и казва какво ти трябва, защото, както отбелязваш и ти, дори и няколкото сантиметра праг на асансьора са проблем.


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 10 Сеп 2018, 14:34 
Offline
Полковник
Полковник
Аватар

Регистриран на: 03 Яну 2005, 18:07
Мнения: 1776
Местоположение: Видин
Изображение

:lol: :lol: :lol:


Пиша го, за тези които не са го преживяли, и дано помогна, да не го преживеят. А ако все пак някой стигне до там, да има някаква готовност да се изправи срещу това.
От друга страна , изненадах се колко пък народ е минал през подобен ад...


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 11 Сеп 2018, 10:19 
Offline
Подполковник
Подполковник
Аватар

Регистриран на: 04 Ное 2003, 11:04
Мнения: 1155
Местоположение: София
go6o написа:
...
От друга страна , изненадах се колко пък народ е минал през подобен ад...


Както винаги, всички сме еднакви в своята уникалност! :mrgreen: :mrgreen: :mrgreen:


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 11 Сеп 2018, 21:18 
Offline
Полковник
Полковник
Аватар

Регистриран на: 03 Яну 2005, 18:07
Мнения: 1776
Местоположение: Видин
По изгрев приключих с книгата. Не, че имам много спомени какво четох, и то не само заради сложната материя разбира се. Нощем, незнам точно на какво се дължи, може би на отпускане на тялото, болките са най-силни. Особено ясно това проличава при зъбобол например.
Тъкмо бях задрямал, когато сестрата ме събуди, да ми мери температурата. После последваха познатите процедури – няколко спринцовки през абоката, инжекция в корема, една банка течност венозно и т.н. Донесоха закуска, в едни прозрачни кутийки.
Относно храната – мое мнение е , че не става. Незнам дали МЗ и МП ( отдела за изтърпяване на наказанията) работят с един кетъринг, но преобладаващата храна е трудно определима безвкусна консистенция. Понякога дават и кебапчета. Подправки няма от къде да вземеш, поне малко по смилаемо да стане всичко. Прибори също, трябвало да си нося от вкъщи. Аз , понеже не бях тръгнал с идея за болничен престой, както и доста други като мен вероятно, съответно нямах, а не исках и да ям, докато не се уверя, че мога да се придвижвам до тоалетната. При невъзможност, процедурата е следната – по малка нужда – в нещо като пластмасова амфора, май му казват „уринатор” лягаш на страни и така действаш – това е предимството да си роден биологично мъж. По голяма нужда се ползва подлога, не си се представях да извършвам подобно действие хоризонтално, и за това тотално игнорирах тази възможност, като поради тази причина настоях да махнат катетъра и почти не ядях.
В стаята настаниха мъж, над средна възраст, Емил. Опитал се да отреже някакво дървено парче, с флекс, но си срязал сухожилията на 3-те пръста, на ръката, от горната страна. Утре щяха да го оперират, сега само бе омотан в кървава превръзка.
Асен бе ходил до Велинград с колесар, и ми беше докарал мотора, както и раницата с багажа, донесе ми и патерици( с Владо). Късмета тук ми бе , че бях тръгнал на палатка, и си носех всичко необходимо за автономен престой – прибори за храна, фенерче, зарядно, малко дрехи и т.н., и това закрепи положението. Патериците ми бяха малко ниски, тествах ги из стаята, лошото бе , че на лявата ръка работещи бяха само палеца и показалеца, другите не можех да свия, и макар че отока спадаше видимо, ме болеше като се опитвах да я натоваря.
Поговорихме си, те си тръгнаха, а аз започнах психически да се готвя за небивалия чутовен подвиг „ходене до тоалетна”. Емил ми разясни маршрута – от врата вляво, в дъното на коридора – вдясно. Поех въздух, изправих се и закуцуках към вратата. Основната тежест трябваше да изнесат левият крак, и дясната ръка, другите крайници не бяха функционални. Още със ставането усетих как крака ми натежава, като че ли се щеше да се пръсне от напълването с кръв. Първият завой взех с пресни сили, и закуцуках ритмично по коридора. За съжаление нямаше монтирани перила, нито стол или пейка, да си почивам по пътя, необяснимо защо – нямаше връщане. Дясна патерица, ляв крак.. и пак… броиш крачките , загледан в заветната врата напред, и се стараеш да не се разсейваш. Изпотен и запъхтян успявам да стигна набелязаното място , отварям, и влизам. Тясно е, за сметка на това има перило, за което да се хванеш, и сядам с въздишка да почина на клекалото. Значи , възможно е, можех да си позволя да се храня от тук натам. Теста бе успешен.
След няколко минутна почивка да събера сили, тръгнах обратно, външната врата отворих с глава, най-удачно ми се видя. Добрах се до леглото полужив. И това за 32 крачки… докато не загубиш нещо, няма как да го цениш правилно. Възможността да се придвижваш спокойно и безпроблемно например. Нещо толкова елементарно, сега ми струваше повече концентрация и усилия, от много повече трудни неща, които се сещам, че съм вършил през годините.
Хвърлих се на леглото, и повдигнах крака на възглавница, имах усещането , че ще експлодира. Бях доволен от себе си, имах известна автономия, и това за момента ме устройваше. Хапнах малко от кутията за вечеря – нещо като мусака, но и с макарони и зелен боб, не знам как му е името на това ястие, ако си има име , разбира се, и банани… пак банани.
Съкилийникът ми бе пуснал монети, за да гледаме телевизия(има нещо като монетен апарат – 3.60лв за 24 часа.), може би не лоша идея, но аз си извърших приготовленията за нощта – този път четивото бе източна мъдрост и дзен.
Привечер се появяваха комари, незнайно от къде, прозореца имаше мрежа, но за сметка на това логично – в това отделение не липсваха кървища. Бяха ме закачили на система на дясната ръка, а дебелата жужаща гад спокойно левитираше и търсеше място където да ме захапе. В супер неизгодна позиция, легнал по гръб, се опитвах да прогоня комара, лениво махайки с лявата ръка, че ме болеше, и доста по активно се бранех с левият крак. Едва ли съм изглеждал като брейкар правещ хеликоптер, по скоро като хлебарка със счупени крайници, паднала по гръб, но гледката си е заслужавала, сигурен съм.
Към 22 ч. мина сестрата и пита имаме ли нужда от нещо, Емил поиска болкоуспокояващо, аз също се поблазних, но реших първо да видя какво е. Не след дълго тя се върна със солидна спринцовка, каза му да легне по очи, смъкна му гащите, и му я заби отзад.
След тази сцена рязко прецених, че определено притежавам по твърд характер, от колкото задник, и обявих съвсем искрено , че се чувствам чудесно, и нищо, ама нищичко не ми е необходимо. От няколко дни се чувствах като гоблен , не , благодаря.
Егаси, мислех си метафорично, докато лежах. Колко ли хора като мен жертват душата си, за да си спасят задника. Стори ми се много обширна и философска тема, за това я оставих и потънах древните мъдрости от изток и болката, но след като си изпих ампулата с аналгин.
Нощта не бе нещо особено –стискам зъби, чета, сменям позицията на тялото, във всевъзможни пози, слагах си краката и на стената , правих коремни преси и разни упражнения, които си измислях, само и само да се изморя и притъпя усещанията си. Мисля че поспах около час, събудиха ме стандартно – с мерене на температура, след това описаните процедури по горе, и зачакахме визитацията, каквото и да значеше това.
През моите очи бе кохорта от лекари, движеща се йерархично, и сестрите отзад, обикаляща пациент по пациент. Групата се нареди около мен, за миг се почувствах звездата на сутринта, и Главният ме запита :
-Как си, юнак?
Не знам защо , ама ме върна като че ли във времето на казармата.
-Ми , добре – промълвих.
-Браво, ще се оправиш. Между другото , и ръката ти е счупена, нали знаеш?
-Моля??? – устата ми пресъхна. Май бяха забравили да ми кажат, ако въобще някой е имал намерение.
Глас отзад:
-Не е сериозно, метакарпална фрактура.
На мен ми прозвуча като термин, свързан с динозаврите.
Глас отляво:
-Нищо фрапантно, ще я оперираме и фиксираме с игли.
Глас отзад по диагонал:
-Може и да не я правим, няма да можеш да свиваш пръстите докрай, но ще можеш да стискаш ръкохватките на мотора.
Дружен смях…
Не мисля , че страдам от липса на чувство за хумор, ама тия пък големи веселяци излязоха, много масирано ми дойде. Нямаше какво да им кажа, освен , че имам намерение да стискам и други неща освен ръкохватки, та искам ръката да ми е в изрядно състояние.
Тръгнаха си, и ме оставиха замислен за живота, вселената и всичко останало. Егаси, мислех си, че съм прескочил трудните фази, но , било е илюзия.
Мамка му, мамка му, мамка му…


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 15 Сеп 2018, 00:15 
Offline
Полковник
Полковник
Аватар

Регистриран на: 03 Яну 2005, 18:07
Мнения: 1776
Местоположение: Видин
Първо да благодаря на всички, за подкрепата и хубавите пожелания за оздравяване – определено съм по добре, и не след дълго мисля , че ще съм в кондиция. Дните минават еднообразно,лекарства, инжекции, от друга страна пък съм със семейството, обграден от обич и грижи. Имам възможност да чета, гледам филми, и разни позабравени удоволствия, поради забързаното ежедневие, като например да се боря със сина ми и да играем игри.
Докато се чудя дали да продължа с болничните хроники, ще се прехвърля малко към днешна дата, за да споделя някои неща, с по практическа насоченост, ако недай си боже, изпаднете в подобна ситуация.
Когато сте с ограничена възможност за придвижване, както в случая аз – с един здрав крак, една ръка и 1/3 + две патерици , започвате по ясно да осъзнавате термини, като „хлъзгав под” , „внимание стълби”, „асансьора не работи” и подобни. Живота не спира и трябва да се вършат разни неща, но по трудният начин. Въпреки много модерни благинки като ел.банкиране и ел.подпис, се оказва, че Бг чиновникът иска винаги хартийка, ако може с повече печати, и то занесена лично. Например превеждам пари, но за да докажа, трябва да си разпечатам платежното, и да ми ударят печат в банката, което обезсмисля идеята. За да получа уведомление, трябва да ида на някой си етаж, или да направя пълномощно, което колкото и да е генерално, някои не го признават, искат изрично –банки, общини и разни службички, знайни и незнайни… Обикновено пък около тия места, шанса да намериш къде да паркираш, за да не ходиш(подскачаш, куцаш) много, е около нула. И т.н.
Може би навсякъде да е така, но при нас е ярко изразено – здравето ви е бизнес и търговски продукт. Здравната каса е борса на здравето. Болниците са търговски дружества ( на епикризата им си пише „ … ЕАД”). Термина „пациент” и „клиент” се препокрива. От това някои печелят, но май повече са недоволните, и то и от двете страни – и лекари и лекувани, с такива впечатления останах в разговорите. В общи линии нещата са на автопилот и всеки се спасява поединично. Помня колко бях възмутен когато за 4 болтчета платих 25 лв, за мотора си, и заклевам се, няма да твърдя повече че е скъпо, на фона на частите за тялото ми (например пирон – 1900 лв…). В крайна сметка сумата набъбва значително, но за здравето знаете че не се щади, странното са спънките и простотиите в самата система – до последният ден не знаех колко дължа, но пък бях предупреден , че трябва да ги внеса на ръка. На жена ми и отне два часа и половина мотаене из различни блокове, и дойде почти разревана накрая. Дивотии от рода на – изчакайте, защо на обяд идвате, офф.. , а той защо не е платил до сега ?( според мен ясно - не се разхождам с хиляди левове, още повече , че не мога да ходя в момента, не знаех колко пари искат и т.н.) А да, личната ви карта стои в залог. Замислех се, какво ли ще стане ако просто си тръгна, и защо е целият този цирк…
Застраховка. Къде от проява на разум, къде от късмет, имах здравна застраховка. На фона на цените в болниците, мога да кажа , че и за 100 години напред да си правя, пак няма да стъпи на парите, които оставих там. Друг е въпросът дали ще платят нещо по нея – опита ми със застрахователи до момента е лош. 22 листа текст в полицата, подсказваха , че ще е интересно. Какво установих , четейки разточителният текст. До 5 дни от осигурителното събитие, трябвало да звънна да ги уведомя – сещате се , че няма как да стане. Отивате до застрахователя и си вземате бланки за претенция. Преснимате цялата застраховка, въпреки че те я имат , заедно с медицинските документации, навсякъде „вярно с оригинала” и копие от лична карта. До тук добре. Две бележки , с изискване за нещо си, от лекувалия/щия ви лекар с подпис и печат. С други думи – пътуване до Сф. Ако е ПТП – протокол и бележка за липса на алкохол и наркотици. Ами сега… До момента нямам никаква информация, кой , къде и как води моя случай, а дори и града в който е заведен. Не знам и как мога да разбера. Та , за сега съм до тук. Приятелите от които взех пари, знам, ще ме изтърпят :)


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 16 Сеп 2018, 07:47 
Offline
Сержант
Сержант

Регистриран на: 30 Апр 2012, 18:41
Мнения: 67
Бързо възстановяване и от мен!
Нашата разсипана здравна система е тип "най-добре да не опирам до нея." Ще добавя от себе си, че миналата година в събота счупих ключица, а отидох до Пирогов в неделя сутринта. Рентгеноложката се опъваше, че не ми се полагала спешна помощ - щом не съм била отишла предния ден, значи не е спешно и да си ходя на личния лекар в понеделник.
Чета всичко, с което си се сблъскал и продължаваш да се бориш и се хващам за главата. Успех с бюрократщината и с раздвижването!


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 05 Ное 2018, 02:33 
Offline
Полковник
Полковник
Аватар

Регистриран на: 03 Яну 2005, 18:07
Мнения: 1776
Местоположение: Видин
Благодаря на всички за хубавите пожелания и интереса. От няколко дни се уча да ходя без патерици, издевателствам и над ръката си да я раздвижа.
Факт е , че процеса по оздравяване се оказа по дълъг и тегав, явно е от годинките .

Тук там някои проявиха желание да допиша историята, а стои малко незавършено, така че ето...


Лежах и си гледах ръката замислено. Все още имаше следи от кръв по нея, корички тук там, така си и остана неизмита и непочистена. Започна да ме хваща яд . Е добре де, да му се невиди… три дни никой не мъцна да ми каже нищо, толкова ли бе трудно. През всичкото това време аз я масажирах, дърпах и си кривях пръстите, опитвах да я раздвижа, мислейки си , че така върша нещо полезно. Държах патериците и се подпирах на нея, въпреки болката, както и се стараех да я ползвам. Не, не можех да си обясня това с друго, освен с мърлявщина и незаинтересованост, съжалявам, че го казвам, но за мен е факт. Било е ясно още първият ден, от снимките, едва ли сега са го научили. Всъщност дори по лошо, ако сега чак го виждат.
Около обяд извикаха Емил за операция, бе дошъл неговият ред. Весел, усмихнат , много позитивен човек. Питах го, не го ли е страх. Отговори ми – „Много…”. Познато, а не му личеше. Като се замисля, май доста хора крием истинските си емоции, за добро или лошо.
Докато се въртях в леглото, от скука ( е, и болка де…) леко свалих бинтовата си превръзка около коляното, че ме болеше там, а се чудех защо. С изненада видях разрез и конци в тази област. Зачудих се , какво пък там са правили, счупването бе по надолу. Дали не са ми заковали крака на стойка някак си, да е неподвижен, докато са ремонтирали… Реших да направя справка в гугъла, през телефона, какво аджеба, всъщност се случва при такава операция. А що ли ми трябваше…
Оказа се, че въпросното фиксиране с така наречения „пирон”, се извършва през коляното, от където това 30-40 см желязо се вкарва в костта, и после се хваща странично с няколко болта ( представих си самонарезни винтове веднага ). По малката кост пък е с „плака”, по наше му – планка, на същият принцип. Събраната информация не ми подейства добре, за това се хоризонтирах, и се отдадох на медитация, или поне така ми се искаше. Абе, направо си изпаднах в депресия, въпреки че избягвах до момента да мисля за контузиите си, истината бавно , но безмилостно изплуваше, и се налагаше да я осмисля – бях си го начукал здраво, и трябваше да го приема. Прекалено метализиран станах, на същият крак и долу в стъпалото имам разни железа. Замислих се, че ако се наложи още една интервенция някога, недай си боже , май трябва първо да посетя тенекеджия, да поизправи първо метала, и тогава лекар. За минаване през метал детектор на летище сигурно ще трябва да прилагам рентгенова снимка и епикриза.
Емил се появи скоро, с огромна кървава превръзка на ръката, което ме изтръгна от нерадостните ми разсъждения. Оперирали го с месна упойка, усещало се всичко, но без болка. Казах му да ми спести подробности, но му напомних му , че след малко ще я усети…
Донесоха му плик с храна, вода и цигари. Последното доста ме поблазни, така че като реши да изпуши една цигара, му казах че ще го последвам. Обясни ми къде това е възможно, и че ще ме чака там. Обух си една лява джапанка, не пропускайки да отбележа факта за себе си, че вероятно ще се наложи да износя още един чифт, и то само от лявата страна, метнах се на патериците и закуцуках в указаната посока. Разстоянието се оказа повече от това до тоалетните, взех го на два пъти, и се добрах потен и полужив до перваза на отворен прозорец, в нещо като стая с рафтове за библиотека, и няколко книги, предполагам завещани от пациенти. Запалих мечтаната цигара, дръпнах два пъти и усетих как главата ми се замайва и силите ме напускат. Егаси. Пуснах патериците и се облегнах изцяло на парапета. Определено повече нямаше да пуша в болницата, не и такива цигари. Добрах се криво-ляво до стая 13 и се разложих върху леглото.
Скоро дойде Емил, и се засуети около плика си с продукти. Сумтенето се засилваше, за това погледнах към него, а той ме изгледа жално.
- Абе, то жена ми, горката, се ошашави покрай мен, ама да ми донесе найлонов плик, и да го завърже… А и ми взела 3 л бутилка с вода… То аз не мога да я отворя с една ръка, камо ли да я вдигна да пия.
Напуши ме смях. Всички на тоя етаж бяхме с дефекти, и ситуацията ме развесели. Действайки в синхрон, аз с една ръка и половина, той с другата, успяхме да отворим плика.
Вечерта се спусна неусетно, и аз си направих традиционните вече приготовления – книга, аулин, сокове, а Емил ми даде ампули аналгин, носеше си. Закачиха ни системите, странното бе, че неговият абокат бе на дланта отгоре, доста неудобно стърчеше, не успяха да му налучкат вената предишният път от 5 ( пет ) опита, бяха го направили на решето.
Дойде сестрата да му постави болкоуспокояващо, по традиционният метод – инжекция в задника, аз отново проявих незаинтересованост.
Емил:
-Абе, теб не те ли боли, не искаш ли и ти?
-Мнее, търпи се.
-Да бе, то за това цяла нощ се търкаляш насам натам. Само на челна стойка не те видях….
-Много енергия, изразходвам я така.
-Аха, така предположих и аз, ама да питам.
Взех книгата, избрах си Достоевски и „Идиот”, най вече заради асоциирането си в момента със заглавието на произведението, не бях убеден че успея да го прочета.
Прочетох доста глави, след полунощ болката като възприятие започна да надхвърля възприеманото от четенето и посегнах към ампулата с аналгин. Редувах ги с другото, че иначе се губеше ефекта, явно тялото привикваше към лекарствата и не действаха. Оказа се, че ампулите са различни, и нямат разрез за счупване, предишните ги чупех с една ръка. Е , тоя тип бяха нечупливи. Напъвах се , опитах се да я заглавя в радиатора някак си, не става. Сетих се , че имам мултифункционален инструмент в раницата, с клещи. Извадих го и буквално разтроших горната част. Изсипах горчивата течност в устата си, заедно с парчета стъкло, изплюх ги и пих вода. Легнах отново да чета докато подейства , и да използвам момента да после да се опитам да заспя. Поредният ден бе към края си.


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 05 Ное 2018, 10:50 
Offline
Полковник
Полковник

Регистриран на: 24 Яну 2007, 21:20
Мнения: 2007
Местоположение: с. Алваново, Ескиджумайска околия
Интерес естествено към твоите перипетии има, не знам защо си решил, че няма 8) Често попоглеждам да видя нещо ново в темата, ама понеже и аз съм от най-сериозните дето винаги си завършват темите, си мълча деликатно...и чакам!
П.п. А за родното здравеопазване....трудно ми е да събера в две думи нещата, които имам да казвам по въпроса, МАКАР ЧЕ има и невероятни лекари, както и невероятно човечни лекари, но трябва през някой да попаднеш на тях, което е жалкото...

П.п. А мотора защо продаваш? Причини чисто финансови или нещо минаваме в гилдията на четириколесните?

_________________
http://foriunderground.blogspot.bg/
Alvanovo motors - "Сам съм си клуб, сам съм си президент!"


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 05 Ное 2018, 13:06 
Offline
Полковник
Полковник
Аватар

Регистриран на: 03 Яну 2005, 18:07
Мнения: 1776
Местоположение: Видин
Финанси, заковах дъното. Иначе транса си седи де...


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 08 Ное 2018, 02:44 
Offline
Полковник
Полковник
Аватар

Регистриран на: 03 Яну 2005, 18:07
Мнения: 1776
Местоположение: Видин
Утрото не се различаваше от предишното – дойде бързо, без да съм се наспал, нито да съм станал по начетен. Последваха стандартните процедури, казаха ми да не ям и пия нищо, щели да ме оперират. Не че имах много апетит, но това тотално го уби. Емил сподели, че не си усеща малкия пръст и не може да го движи, уж му били завързали там сухожилията, или каквото се прави, а днес трябваше да го изпишат.
През абоката ни вливаха разни лекарства. Процедурата и усещането са доста интересни – със спринцовка се вкарва във вените течността, усеща се физически как по-студена течност навлиза в тялото ти и се разнася нагоре по ръката. Не гледах докато го правеше сестрата, не са ми приятни такива неща, май го споменах. Противотромбната инжекция се бие в корема, около пъпа, в интерес на истината иглата е доста фина, но самото място деликатно, и за пореден път го казвам, но.. не е приятно. Системата не се усеща, само дето си вързан известно време с маркуча и гледаш как прозрачната течност от бутилката капка по капка отива в теб.

Изображение

Въобще като се замисля, май приятни неща няма много в този тип заведения, може би само излишък от свободно време, което трудно може да оползотвориш.
Малко преди обяд дойде лекарят, който ме оперира (те бяха двама), да ми смени превръзката. Бинта беше напоен със засъхнала и съсирена кръв, както и чаршафа, не пожелах отново да гледам , макар че хвърлях погледи.

Изображение

Поговорихме си, докато извършваше манипулациите, каза че са ужасно натоварени. Изненадах се, все пак август е отпускарски сезон, не е зима например-лед, скиори и т.н. Оказа се че точно заради това. Скиори нямало, но пък мотористи и катастрофи колкото щеш… Предложих му да си купи мотор. Отказа категорично. Разказа ми случка от преди:
-Един такъв, като теб, ама още незнаещ какво става и е станало, докато го качвахме на масата, само ми повтаряше – „Докторе, спаси ми крака, имам много пари, ще си платя!”. Как да му кажа, че крака му ми го докараха в една кофа… В крайна сметка, сега е със скъпа хидравлична протеза, дори облечен не му личи, но…
Преглътнах мълчаливо. Сетих се, понеже си писах с приятел моторист, и той на скоро с инцидент, какво ми каза, поговорка някаква – „Господи, благодаря ти че платих с пари…”. Кой както иска да го разбира.
Крака ми бе силно отекъл, измиха го със спиртов разтвор, и го бинтоваха чак до над коляното. Поне доби визуално приемлив вид, че с ония ми ти кървави петна, ме беше страх да го гледам. Доктора каза да му слагам и лед.

Изображение

Малко след обяд Емил си тръгна. Сбогувахме се сърдечно, разменихме си телефоните. Някак си подобни ситуации сближават хората – да делиш храната си някого, да пушите по цигара, да усещаш и споделяш болката му, да си помагате. С една дума и до тоалетна сте заедно, както казармената история. Стана ми малко смотано.
Следобяда дойдоха стажанти, момче и момиче, явно на обучение. Тия бяха от Ирак. Разпитаха ме какво, що, за контузията, отговорих им. После дойде лекар да ги изпитва. Разговора бе на английски. Няма да навлизам в подробности, но в този момент осъзнах , че съм късметлия. Недай си боже някога да попаднеш на недоучили лекари. Имам опасение, че обучението в нашата страна на такива, е по скоро заради достъпните финанси, и ниският праг на изисквания. Отговорно мога да твърдя, че по повечето въпроси (те бяха 3-4) можех да кажа доста повече от тях, от обща култура, и от това което съм чел около предишните ми травми.
Така и не ме оперираха този ден. Отвисях си гладен. Опитвах да чета и гледам телевизия, но глад и болка е кофти комбинация и не ми се отдаде много. Чаках до към 9 някаква вечеря, никой не се появи и отидох да търся сестрата, явно ме бяха отписали тотално. Добрах се до стаята на дежурните , и обясних че бих хапнал нещо днес, че бананите ми свършиха ( излъгах, бяха останали 2-3, но усещах опасността да се превърна в макак от тази бананова диета).
-Ама вие не сте ли яли?
-Тц…
-Невъзможно.
-Да се закълна ли?
-Сега ще проверя…
След малко дойде притеснена и ми донесе кутия с нещо и филия хляб. Май не споменах до сега, винаги се полага филия хляб, нито повече нито по малко, както и да е, проблема се оказа по интересен –забравили да донесат вечеря на цялото отделение…
Онемях. То вярно , че в това отделение бяхме само , да го кажа стационарни, демек не можещи да мърдат насам натам много и да се оплакват, ама пък никой да не е питал. Може пък да имат запаси другите, знам ли. Твърдо реших да се запася с консерви, и щях да кажа да ми купят, още на следващият пожелал да ме посети.
Направих си обичайните приготовления за нощта и потънах в четивото, Достоевски си е тегав автор. Не гасях лампата, защото нямаше нощна, доста спартански условия.

Изображение

Нощите също са интересни, за такива които не спят. Малко е като във филм на ужасите, припукване на луминисцентното осветление в коридора, стонове и въздишки в тишината или направо викове, долитащи от някъде. Тази нощ докараха сериозно пострадал, съдейки от разнасящият се вой и крясъци от болка, докато го настаняваха. Поредният, на когото живота му вероятно се е променил за секунди…


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 09 Ное 2018, 02:13 
Offline
Полковник
Полковник
Аватар

Регистриран на: 03 Яну 2005, 18:07
Мнения: 1776
Местоположение: Видин
Хигенните процедури в болницата се извършваха рано сутрин, от, санитар май трябва да се казва, или хигиенист , но с дрехи като мед.сестра, минаваше със стирка пода, и обираше отпадъците, които събирахме в найлонови торби, кошчета нямаше. Лелката бе доста усмихната и нахакана, три пъти ме попита няма ли да я черпя кафе, какво съм се намусил.
-Абе жена, аз не мога да ходя, какво кафе…
-Аз ще купя бе, ти дай пари!
-Така кажи!
На момента и нахвърлях стотинките за телевизора от шкафчето, и и казах да ми донесе и на мен.
Кафе! Егаси насладата… не е истина, колко много почват да ти липсват подобни глезотии, лесно достъпни в нормалният живот.
Докато се наслаждавах на горчивата течност, дойде мед.сестрата и ме срази от вратата:
-Ама ти кафе ли пиеш!!!
-Ахм – блажено измърморих аз.
-Не трябва!!! Ще те оперират!
-Пак ли? Вчера не се получи…
-Има график, не яж и не пий нищо. И лекаря каза да почнеш да приемаш отсега „Вено@@@@”, за отока, 2 пъти на ден.
- Няма да пия – ударих кафето на екс - а къде го тоя „вен…”-нещо си?
-Ми на аптеката има.
Що за въпрос, говореше интонацията.
-Недумай…
То, к’во да кажа.
Процедурата по лечебен глад бе стартирана от вчера, но и без нея губех средно по около половин/един кг телесна маса на ден. Не съм с наднормено тегло, и това бе ясно видимо за мен по тялото ми – ръцете и краката ми отъняваха. От друга страна се успокоявах или самозалъгвах, че така има шанс да проходя по бързо, защото натоварването на костите ще е по малко.
Около обяд, чух суетене в коридора, викове от болка, възбудени гласове, и не след дълго в стаята вкараха човек на носилка в работни дрехи, видима възраст над 65 г, блед като платно. Долната част на левият му крак, омотана в парцал, бе цялата в кръв, в областта на глезена. Прехвърлиха го на леглото , докараха подвижна количка с принадлежности, сложиха му абокат, система. Дойде лекар, и размота превръзката, докато младо момче, също в работни дрехи, държеше пострадалият да не се мята. Направих грешка да погледна, въпреки, че се стараех да не го правя, а гледката бе … лоша. Долната част на стъпалото неестествено извита, костта на подбедрицата се виждаше как стърчи навън и .. т.н.
Такива неща не ми влиаят добре. Съсредоточих вниманието си, до колкото успях , върху изучаването на тавана, но не особено успешно. Бе ясно, мислех си, че комфорта, на който се радвах до сега в стая 13 свърши. Едно е да си сам, друго с човек в що годе добра кондиция, трето с някой в тежко състояние. Стаите бяха с обем за до 4 ри легла, а отделението – травматология, и то натоварена, нормално бе да се стигне до такава ситуация. Чисто егоистично се замислих и какво мога да направя, за да минимизирам лошите страни на това положение.
Звъннах на Асен, казах му за лекарството което ми трябва, да ми вземе и някакви сериозни мултивитамини с минерали, бездимни цигари, тапи за уши и ароматизатор. Тапите бяха да ме изолират от стонове и други характерни шумове за етажа , вече и стаята , а ароматизаторът поръчах , поради ясния към момента факт, че докараният пациент е в тежко състояние, и естествените му нужди ще бъдат достояние за обонянието ми.
Донесоха обяда, обаче само видях че е руло със салата, още докато го подаваше, санитарката се сепна и каза „Ааа, не, за теб няма”. Преглътнах жално и я изгледах как изнесе вкусното на вид ядене, рядкост е.
Не след дълго изкараха новият ми съсед за операция, случаят видимо бе спешен. Беше ми писнало да чета, телевизора не работеше, трябваше да го захраня с пари. Взех патериците и малко монети и се насочих към монетника. Монтиран е на стената, на височината на очите горе-долу. Дори такава елементарна операция ми костваше много усилия, да му се не види. На един крак, със здравата ръка подпрян на патерицата, а с другата опитващ се да се оправя с устройството –на вид е като сейф, освен пари изписваш и за колко часа искаш да работи, с бутони. Справих се и легнах да гледам телевизия. По скоро си бе безцелно местене на канали. Рядко гледам телевизия, и сега установих, че все още не намирам причина за себе си да го правя. От десетки канали, 2-3 ми хванаха окото.
След няколко часа операция, докарах човека. Изглеждаше вече спокоен, но пък упойката още действаше. Поразговорихме се, казваше се Стойко, от някакво старозагорско село беше. Тук работил строителство. Качил се на стълба, тя се хлъзнала и белята станала – падане от няколко метра. Каза че му се пикае, и пита какво да прави. Питах го, няма ли катетър, нямал.
Баси, а на мен ми бяха сложили. Перверзници…
Подадох му „уринатора”(описах какво е) и му обясних как се действа.
Към 5 мярнах лекаря, махнах му, дойде , видя ми се доста сдухан.
-Операция нещо?
-Сутринта съм влязъл в операционната, сега излизам, не смогваме… Утре ще е.
-Аха, ок.
Асен , както винаги бе точен до безобразие, отново благодарности. Обясних му за ръката, той вика „Ясно, на кучето ми крака така му правиха, стърчат едни железа отстрани около месец”.
-А стига бе…
Поговорихме си, посмяхме се и той си тръгна.
Вечерта си дойде, мина сестрата за стандартните процедури,на дядо Стойко му бяха дали гелова възглавничка с лед, сетих се че и аз искам.
-Лед? За какво ти е тоя лед?
-Ми имам тук едно уиски… (това си бе истина, трябваше да сме го изпили по Родопите, ама си седеше)
Явно тоя персонал, за разлика от лекарския в отделението бе опериран от чувство за хумор, защото погледа бе показателен, какво пък се глезя.
-Ти си опериран преди няколко дни, не ти трябва!
Не ми даде. А крака си го усещах буквално все едно се пече на огън.


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 19 мнения ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Търсене:
Иди на:  
Форума се задвижва от phpBB® Forum Software © phpBB Group
Преведено от yarnaudov.com