Ако ви се иска да крещите в каската от кеф, докато карате по приказни места, видени в предавания, филми, списания или на картини, или да се проклинате , че сте се прекарали и сте започнали тази авантюра, да си задавате екзистенциални въпроси от рода на „Аз нормален ли съм???”, и „Защо по дяволите правя това???”, да достигнете лимита на физическите и психическите си възможности, както и тези на машината, с която пътувате, да видите природни феномени – от аномалии във времето до странни земни образувания, жива и нежива природа, друго небе, различни хора и култури, изобщо друг свят – то тогава не се колебайте – планирайте вашето голямо пътуване в посока Африка.
Каквото и да е то, няма да ви остави безразлични...
Това няма да е пътепис. Въпреки че на третият ден заявих, че може да напиша книга, си давам сметка, че няма как да го направя, няма дори да описвам пътуването. По скоро ще се постарая да направя нещо като ретроспекция, с опит да бъда полезен на хората, които мислят да се отправят в тази посока. Ако има въпроси, ще се постарая да отговоря на тях, до колкото мога.
Как започна всичко. Ще опиша ситуацията, защото се получи така, че едва ли не тайно се озовахме в Африка.
Един ранен следобед (около средата на октомври 2019) получих по вайбъра съобщение от Асен, със снимка на много харесван от мен мотоциклет ( ГС 1150) , на добра цена, внос от Швейцария , точно какъвто си го представях – оборудван с куфари, ролбари, гардове, абс без серво и т.н., предложил му го някакъв търговец. За какво точно ми е такъв кютук е отделна тема, но факт е, че нямах мотор, защото продадох предишният си, за да си платя реперването след една катастрофа – лечение, пирони и железа. Та след кратък размисъл му казах –„Взимам го!”. Взех си бутилка уиски, и започнах мини празненство. Гледайки google earth, чертаех плахи маршрути, даже към Иран и Памир се заглеждах. В късният следобед дойде ударът на съдбата – мотора го дали на други, които взели всичко накуп. На половин бутилка това ми подейства като лична обида, и срина всичките ми мечти изградени на база бъдещата покупка. Въртях безцелно земното кълбо, псувайки методично каквото и когото се сетя, и се наливах. Та , докато си врътках глобуса, континентът, който винаги е бил синоним на авантюра – Африка , ми се набиваше на очи все повече. Без особена идея, след като доволно мислено споменавах търговеца и обкръжението му, предимно по женска линия, за да не съм валат, писах на Асен – „Какво ще кажеш да идем до Африка?”. След отговора „Е, що не?”, нещата си тръгнаха по собствен път...

Очаквам подробности, и аз се ориентирам на там, въпреки, че първо един Иран може би, ноооо току виж ми разбудиш още повече интереса

_________________

Ден преди заминаването - съдбата си знае работата.


Понеже няма да пиша пътепис, писанието не върви в хронологичен ред, за сметка на това ще се постарая да засегна важни неща, които да са полезни като инфо.
Реално , колкото и да ми се е искала подобна дестинация, не ми се виждаше възможно да се изпълни в обозримо бъдеще, причини много, те са общовалидни за всички – от финансови, времеви та до социални и психически. Всеки с базови географски познания , и обичащ пътуванията, вероятно може да си представи по свой начин такова пътуване, но на практика проблемите които изникват са много. Няма да навлизам в дългата тема „Как да пресечем Африка със собствен мотор”, наши колеги са го правили, най базово казано – Кайро-Кейптаун са малко над 10 000 км, и съответните съпътстващи разправии като логистика, визи и т.н., както и връщане на моторите. Отделно има държави, през които не е много ясно как се минава и дали на място няма да има изненади. Това е идеалният вариант, но както споменах, най-малкото нямах мотор в момента, поне за такова пътуване, така че това въобще не застана на дневен ред.
След гореизложеното, логично бе да се замисля над нещо по различно. Идеята която бавно изкристализираше в главата ми бе да идем със самолет до Африка, да си купим мотори, да врътнем някакво кръгче, да ги продадем и да се приберем. Не звучи кой знае колко гениално, но пък определено не е нещо лесно, на практика и без допълнителни условия които ще спомена – направо си е невъзможно.
Единствената по читава страна в подекваторилна Африка е Република Южна Африка. Четох доста , инфото е оскъдно, мислех че има много , но може би поради слаби езикови и интернет умения, аз не открих много полезни неща. За начало – наемането на мотор в РЮА не е проблемно, цените варират от 80 до 200 лв средно за мотор под наем, но има много допълнителни такси и рестрикции – да не се напуска страната, застраховки, за по забити места – каране в група и т.н. Ако някой се заинтересува, предполагам ще извади доста работи, защото между впрочем, ако целта е само Южна Африка, това е най-евтиният и сигурен начин да я разгледаш на мотор – огромна и интересна държава е – има всичко - планини, океани, крайбрежие, резервати, вкусна храна и вина, невероятни пътища.
Ние се целехме обаче в нещо по мащабно, и варианта наем не ни устройваше, за това както споменах , тръгнах да разучавам как стои въпроса с покупката на мотор. Според това което изрових , не се знаеше, дали човек с туристическа виза може да иде там, да си купи мотор и спокойно да напусне страната с него, в произволна посока, а после и евентуално да се върне. За по голяма яснота си представете някой африканец турист с виза да дойде в Бг, да си купи МПС, и да иде се шляе някъде извън границата – на мен лично ми е трудно да си го представя (още на ниво нотариус, и пази боже –КАТ...), макар че сме в ЕС, а ако избере посока Турция например, въобще не го виждам. Вторият вариант е да намери местен, който да му купи мотора на свое име, и да го упълномощи да се вози в страната и чужбина – фасулска работа .
Това за мен се оказа единственият работещ вариант, и за това тръгнах в тази посока. Имам приятели в ЮА, за това им сервирах идеята , че имам намерение да гостувам, и ще ги посетя с приятел, но трябва да ни купят и мотори, да ни оправят документите, както и някои други неща бонус, ей такива дреболии. Пределно е ясно, че това са хора, на които мога да се доверя и ще ме изтърпят, но пак ще дам обратният пример - ако някой от някъде поиска от вас подобно нещо, в какъв филм ви вкарва. Отговора горе долу беше –„Ти си ненормален, ама щом искаш..., те ти сайтове за мотори, избери си, договаряй, прати пари да ги вземем и идвай...”.
https://www.gumtree.co.za/
Речено-сторено. Но!
Хората живеят в района на Йоханесбург, милионен модерен мегаполис, област Гаутенг. Викам си, к’ъв е проблема да намеря два мотора, ебаси... Оказа се , че си е проблем. Машините, към които се бяхме насочили бяха Хонда Трансалп 650. Мисля, че за мототема, е излишно да обяснявам защо, но все пак - дуракоустойчива машина, с изчистени детски болести от времето на първите АфрикаТуин, стабилна електроника, два цилиндъра, адвенчър турист среден клас, достъпна цена. Недостатъци – голяма маса, малък рейндж, ама то идеален вариант няма за мен и за всеки вид пътуване. Отделно си имам един такъв в гаража, та нямам нужда от навиване. Резервни варианти – сходните катъри в тоя клас – ДР650, ХТ, КЛР – всички с един цилиндър. Цифром и словом – обявите за тия мотори бяха четири (4) в областта. В други региони имаше още, но при положение, че ще разкарвам някой да купува мотор, Дърбан или Кейптаун не ставаха, все едно аз да ида да купя на някой мотор от Мюнхен... Цената е леко по висока от тази при нас, в рамките на 35-40 000 ранда (курса е 1:8).
Риска при подобен подход е голям. Не всеки има идея от мотори, и като пратиш някой да ти вземе МПС , видяно на няколко оскъдни снимки, не можеш да разчиташ, че си направил добър избор. В общи линии ситуацията е купуване на прасе в чувал. Въпроса е , че с тоя мотор трябва да минеш 10 000 км, и то сериозни, и да не се счупи, че после това ще ти излезе през .. да речем през всеки отвор на тялото. Избраниците бяха в сив и черен цвят, по талон 2007, след определени дни бяха купени и ни очакваха. Пълномощното се прави в полицейския участък, без наше присъствие, с копие на паспортите, по скоро е клетвена декларация. След закупуването задължително се минава преглед, за да ти издадат т.н. лайценз , който е много важен, и навсякъде из континента им е основна тема за заяждане ако го нямаш, Асен го арестуваха в Ботсвана за това ( хаха..) . Застраховката не била задължителна, но ние направихме. Там е друга епопея, ще засегна и тази тема, но без да имаш банкова сметка няма как да си направиш, а като турист няма как да си направиш пък банкова сметка –затворен кръг.



Ботсвана

Като разумни хора, бяхме предвидили основно сервизиране на моторите. Аз лично си го представях така – отиваме, виждаме какво трябва, обикаляме мотомагазините , набавяме си го и си правим сами обслужването – в Африка сме, можем си го, ние идваме от България, не сме расли в саксия. Колкото и да ми изглеждаше логично, това се оказа абсолютна химера в ЮА. Не знам дали мога да обясня правилно, но подобен тип дейност, особено на обществено място, е абсолютно невъзможно да се извърши – било то паркинг на хотел, улица или затворен комплекс – а там повечето са такива, в такъв бяхме и ние. Може би в частен гараж, но такъв нямаше. Дори докато облепяхме моторите с фолио на по чувствителните места, си бяхме отворили по една бира, и ни направиха забележка, че това е голям проблем, с пушенето е сходна ситуацията. А облепихме моторите, за да не ги надерем при падания и при стягането на багажа по тях на разни чувствителни места – резервоар, странични капаци, стойки и т.н. Все пак после трябваше да ги продадем, поне вид някакъв да запазим.
За обслужването домакините ни бяха намерили сервиз, обадили се на човека, който дошъл и взел моторите, а ние като отидохме, ни даде разпечатка от проформа фактура, какво трябва да се направи и смени, трябваше да заплатим половината сума, за да се поръчат нещата, и после да изчакаме да ги обслужат. Поради лошо време, и някакви национални празници, това ни глътна над 4 ри дни, което промени плана в последствие. Обслужването бе по скоро стандартно – от типа - пиньони, вериги, филтри, масла, свещи, течности, накладки и държахме най-вече на нови гуми. При двата мотора бе различно, за статистиката – по евтино купеният мотор ни излезе по скъпо – едва ли ще изненада това някого. Това което не направихме, от раздел задължителни, разбира се после се скапа на най неподходящите места, законите на Мърфи са си закони – крушка на фар точно когато карахме в тъмници и жило за съединител, на безобразен многочасов офроад вдън калните джунгли мозамбишки, където карането си бе половината на полусъединител. За това спомогна и факта, че „моят” мотор (сивият), се оказа с три зъба по малък заден пиньон и с един зъб по голям преден, явно за чисто асфалтово возене, но това установих впоследствие, за асеновия не знам, той си лепна навигацията на таблото и изкара трипа без оборотомер. Интригата обаче се получи с гумите – при обсъждането аз бях за 50/50 , Асен за 70/30. Човека обаче ни наши с Бриджстон Батъл Уингс, в нета са 90/10 , според него били 70/30, ама на мен не ми изглеждаха така. Това впоследствие ни струваше доста нервни клетки и мускулна треска, макар че по голямата част от пътя бе с добър асфалт. Факт е, че специалната гума ти трябва точно там където асфалта го няма, и тогава си мечтаехме да сме с поне 50/50, ама нанай си...
Вътрешните бяха някакви хевидъти спешъл, 4мм, напълнени с гел, спомагащ да не се спукат, или да държи като се спукат. Въпреки трагичните терени през които минахме – камъни, сипеи, офроад, неизбежни дупки с височина и дълбочина на бордюри проблеми с пукане на гуми нямахме.
Цялото удоволствие от обслужването ни стъпи по около 1400 лв на мотор, плащане с карта.
Тук ще отворя дума и за индивидуализацията на мотора. Голям недостатък според мен бе липсата на централна стойка и ролбари, за щастие не ни трябваха много. Носехме в общи линии (Асен разбира се...) най - необходимите инструменти за чоплене по мотор, не сме от вчера по пътищата. Когато си със собствен мотор, няма какво да настройваш, предполага се, че си го направил. Но тук ситуацията бе друга – трябваше да променяме доста неща – наклона на кормилото, дръжки и ръкохватки, огледала, аз свалих и височината на мотора от телескопите, за да мога да стъпвам с цял крак. Моят бе с някакво ниско право извратено кросово кормило, на Асен пък почти с чопърско, стойките ни не бяха най комфортни, но го преживяхме. И двата бяха с малки топ каси, толкова трагични, че според Асен, нямало как да монтира такова нещо на никакъв вид лично МПС, па дори и колело – укрепихме ги до колкото можехме. Малко е смешно, като се замисля, че реално , за най сериозното ни пътуване до момента, тръгвахме с най много неясноти – всички топ и хубави неща си останаха в къщи (екип, оборудване и т.н.), дори и дрехите , с които пътувахме бяха почти за еднократна употреба...
Моят формат на багажиране бе – чанта за резервоар с магнити, доукрепена с ластици(не е най-доброто решение, за кофти терен), непромокаем сак отзад и топ касичка, Асен с два непромокаеми сака.
Документите за мотора бяха две мърляви ксерокопия от нещо като талон и пълномощното + прословутият лайценз – лист вътре с едно кръгче, дето се изрязва и се лепи на слюдата или се поставя на специална стойка, моторите от Англия го имат, обикновено някъде около задната стъпенка. Доста спорно решение, защото обикновено това място е перманентно в кал и вода, а аз и се бях ударил някъде в нещо ( дърво, камък, храсти..), и почти го бях отчупил моето. Та за копията – ако се явите по нашите ширини с такива документи, най вероятно ще бъдете позорно изгонени или глобени, и ние бяхме доста недоверчиви към тях, но ни убедиха че са ок. А смотаният лайценз се наложи да го изрязвам на дървена маса с нож в Ботсвана и да го слагам под зоркият поглед на властта, Асен го залепи с прозрачно фолио и скоч, щото ни арестуваха на пътя, не се майтапя...
Отново за застраховката- не е задължителна, и от това бяхме в потрес. Асен настояваше да имаме, аз не особено, но за да я направим трябваше да идем в Претория, където той загуби почти 4 ри часа в разправии, дано се включи и обясни за какво става въпрос. Предимството на това да си направиш застраховка в ЮАР, е че важи за всички съседни гранични държави ( няма да ги изреждам) и включва и каско. Споменах по горе – не може да стане без местен, та пак нашият човек съдейства. Друго не се сещам от към техника, някой ако иска да пита.



Видео : https://youtu.be/MzMDfOzA6r0

Сега да се върнем пак към началото.
Още при обсъждането на пияно, темата за документите излезе на преден план, основното изискване при пътуване по африканско бе паспорта да е с валидност поне 6 месеца, нашите и на двамата изтичаха по скоро. На другата сутрин, вече поизтрезнял, докато се чудех какви съм ги изпонаписал и сътворил, Асен се обади, че си е пуснал заявление за нов паспорт... Егаси, явно ще се ходи, срам не срам, отидох и аз, че си смених и личната карта покрай това. Поръчката бе експресна, трябваше да пускаме искане за визи, защото от дума на дума , вместо да идем като нормални хора през отпускарски сезон, решихме да го направим зимата – причината е прозаична , на Асен му се натрупва отпуск, който може да ползва до края на годината, без прехвърляне, и за следващата да вземе две седмици, това му е единствената възможност да събере свободен месец време. Така датите бяха заковани – две седмици преди нова година + 2 след нова година. Петък 13 ти декември ми звучеше странно за подобно начинание, но е факт че тогава започна моето пътуване. По късно като обсъждахме, бяхме единодушни – не го ли бяхме направили така екстремно и импулсивно това пътуване, може би никога нямаше да го направим.
Кандидатстването за виза за ЮАР е доста комплицирано – 68 лв по банков път + няколко вида документи и заявление по образец, искат извлечение от банкова сметка, месторабота, самолетна и хотелска резервация и тем подобни глупости, служителите са киселяци, но факт е, че веднъж приели документите, ако не те върнат , ти издават виза. Това става 14 дни преди заявеният полет, паспорта остава там. Това го казвам , поради факта, че като резервираш полет, имаш 3 дни да го платиш, а реално не знаеш дали ще имаш одобрение от посолството. При апликацията, в нашият случай, трябваше да посочим мултивиза, защото смятахме да напускаме страната, и пак да се върнем от друго място. На нашите визи бяха написали, че важат само с приложен самолетен билет (не бяхме видели), така , че когато се прибрахме през Мозамбик с мотори, това ни изигра много лоша шега – нямахме ги на хартиен носител, ще пиша и за това после. За хотелски резервации Асен ползва някаква туристическа агенция, даже си бяха истински, но се анулират. За останалите държави според нета визи се издавали на място, това се оказа точно така, проблеми не сме имали, и всички бяха с цена 50 долара, а с Ботсвана сме безвизово.
За полет до ЮАР опциите които видях са 3 – КЛМ през Холандия, Турските през Истанбул и Дубайските. Най бюджетно се оказа с последните – около 1200 лв на човек, отиване и връщане, но уловката е, че предлагат да носят само 25 кг багаж, а другите – 40.



Това в последствие ни причини доста главоболия. Лети се от София директно за Дубай, имаш почти 3 часа до следващият полет, което според Асен било критично малко, не вярвах, докато не видях летището, с размери на наш областен град, страшна грандомания – тичаш като кон, терминали безброй а то край няма...
Ваксиниране и превенция.
За ходене по екваториалните райони, според разни сайтове, се изисква ваксина за жълта треска, която е и единствената задължителна, и няколко пожелателни. Да се сдобиете с нея, трябва да идете в някое РЗИ теоретически, да си платите, да ви я направят и да ви връчат жълта книжка-международен имунизационен паспорт. Звучи лесно, но когато се явих за моята жълта книжка в РЗИ Видин, на служителката и падна ченето като чу какво искам, а в погледа и се четеше „Вероятно сте за съседната сграда...”(отсреща на улицата се намира психиатричното отделение). Може би заради цвета на книжката която исках, знам ли... Това за мен значеше поредната разходка до София, батака с ваксините е огромен. Реално от по стари времена знам, че съм задължително ваксиниран за доста неща от дете, но дори личният ми лекар не знае за какво, трябвало да му донеса имунизационен паспорт да попълни, ама аз да му кажа какво да попълни, защото няма база данни. В Сф си направих ваксината (някаква френска) и си взех имунизационният паспорт, 130 лв струва общо, става със записване, но аз отидох на късмет и успях. Ваксината е доживотна, и може да има доста странични ефекти. Там има и разни курсове за такива като нас, както и бонус ваксини за който иска.
За маларията ваксина няма – всеки застоял се повече в Африка, рано или късно я хваща, ние разчитахме на хапчета Лариам, пият се 2 седмици преди да идете там, всяка седмица там, и две след като се върнете (още ги пия), според рекламата 90% има шанс да ви предпазят, или да се отървете по леко. Цената на едно хапче беше повече от кутия цигари по спомен, но друго срещу тая напаст комарена май няма, освен репеленти и гривнички дето си взехме. Не помогнаха много, в крайна сметка аз ползвах тапи за уши преди да заспя, само и само да не чувам жуженето, с хапането претръпнах някак си. В по читавите хотели има мрежи над леглата, не сме ги ползвали, в палатката е ясно че съжителствахме.

Маршрут и пътища.











Идеята по начало бе да направим кръгче на север до екватора, после на изток и надолу по крайбрежието на Индийският океан да се приберем. Някакъв кой знае какъв подробен план нямахме, нищо не приемахме като задължително или належащо. Поради загубените няколко дни за обслужването, в последствие Кения и самото пресичане на екватора го шунтирахме, макар че бяхме почти там, оказа се правилно решение, а държахме добро темпо (прекалено добро бих казал, направо се скапвахме от път...), просто по такива места трябва винаги да имате аванс с времето – причини много и различни. Тръгнахме от Йоханесбург, влязохме в Ботсвана, от там в Замбия с ферибот през р.Замбези, нагоре към Танзания, завъртяхме я и се прибрахме през Мозамбик – малко под 10 000 км по километраж. Ако се погледне картата, се вижда че маршрута пропуска някои държави. Причината – всяко минаване на граници в ония райони е време и нервоотнемащо занимание, отделно за виза и ГО отиват около 100 долара. Ние решихме максимално да си спестим подобни емоции. Официално КПП тата в повечето случаи са с работно време от 8 до 18 ч., големите са денонощни. За Зимбабве чухме лоши отзиви, като най-лошото за нас бе липсата на бензин.
Като цяло централните пътни мрежи са с добри пътища, някои по добри от нашите (Мозамбик е отделна история...). Движението е от лявата страна като на острова, навсякъде. Малко е тегаво докато се свикне. Както пише на едни табели по пътя – „Keep left, pass right”, набиваш си го в главата и си го повтаряш. Макар , че никъде не сме се набутвали по желание да караме офроад ( с изключения тук там заради набелязани обекти), навъртяхме сериозен ( многостотин км) километраж по терени, които нямам никакво намерение да повтарям по желание – просто там континента си е такъв – на картата път , гугъл и още две навигации смело те рутират, и в крайна сметка се оказваш наврян на всякакви безлюдни невероятни места в нищото, но на практика си на единственият възможен верен маршрут. Километър там се равнява на двуцифрено число по нормален път - и като време и като мъка.
За бензин не сме гаснали, само аз в Ботсвана , но някак си късмета проработи, и наблизо имаше бензиностанция. Правилото е – където видиш бензин – сипваш и допълваш, ако искаш да си сигурен. Бензиностанции има по шосетата, ако приемат плащане с карта , то е предимно visa, с master са скарани. Лошо че друго не предлагат по тях, дори вода, по правило всички там са въоражени – от помпа, през АК, до някакви ретро пушки, а в Мозамбик един беше с автомат Шпагин, с барабанен пълнител, заклевам се, не бях виждал такова. Цената за литър гравитира около и малко над долар. За качеството не мога да кажа нищо, но очевадно варираше, както и цвета на горивото, факт е, че разхода ни бе по голям от предвиденото, аз стигнах и до 7.2/100 км, принципно имам такъв мотор , който при същото каране, над 5.5/100 не ми е качвал.
Движението по пътищата е , не знам как да се изразя... Принципно не са натоварени, дори камионите са повече от колите – разни корпорации са налазили там и влачат ресурси. Предимството, по мои впечатления е – автобус, камион, джип , кола... моторите не се броят. Просто виждаш как срещу теб вървят два камиона, и ти примигват, а ти скачаш в канавката или разширението на пътя, и в зависимост от времето което имаш в аванс, си подбираш как да го направиш, а и после да се върнеш обратно. Няма да забравя, как докато си разпечатвах една вафла на пътя ( неасфалтиран, смотан, червен, кален...) отсреща се зададе автобус, който се движеше на максимална газ, препълнен с хора, и мина покрай нас на обратен волан и дрифт, за да не ни отнесе моторите, а на мен ченето ми паднало до земята от изненада. Това бе първата ми среща с такова нещо, после свикнах.

https://www.youtube.com/watch?v=6zIOJ_62Qpw

https://www.youtube.com/watch?v=eDd-2cN8YCY

https://www.youtube.com/watch?v=UJVS-3t40N4

За да не се остава с грешно впечатление, ще конкретизирам и доуточня – има подходящи пътища за всякакви видове мотори , не много и навсякъде, но определено на места ще е несравнимо удоволствие да си Голд Уинг, някъде с ЦБР, а някъде с ЦРФ – описано с марките на Хонда. Понеже няма как да стане това, освен ако си нямате бус отзад да ги возите, ние предпочетохме Трансалп – разумният компромис. По държави ситуацията е – Ботсвана – равни и добри шосета, всичко настрани е офроад, предимно пясък и храсти с ниски дървета, Замбия – сравнително добри шосета, равно, по натоварено, разклоненията са червен офроад, гъсти гори, Танзания – имат от всичко, на места доста натоварено, пълно е с китайски моторчета, мой фаворит, Мозамбик – честно казано, почти съм съгласен с Асен, че нормален човек няма работа там – имат един път през страната, 3000 км, на който можеш да видиш и очакваш всичко, отстрани – офроад вариации, включващи също всичко+ бонус военно положение на север (над 1000 км). Както каза един местен, минете ли Нампула, сте в безопасност. Не беше прав. Един разрушен мост някъде те вкарва в сериозен филм и стотици километри адвенчър обход, убедихме се. ЮАР е като Швейцария , в сравнение с горните.
Полицейският контрол по шосетата го има, и е сериозен. Състои се от периодични патрули , и са означени с конуси, някъде имат и лазерни радари. В Замбия ни глобиха за превишена скорост, на 60 аз бях с 82, Асен с 66 км/ч. Глобиха Асен, щото е полиглот, аз се направих че не разбирам  ))) . На другият пост ни взеха моторите да се возят, оня , натискайки крачната спирачка, ме пита как са скоростите, изпаднах в шах и му казах, че са от другата страна, но пък другия ме успокои , че все пак имал книжка. Карали някакви служебни Урал и. В Ботсвана ни арестуваха, че сме без лайцензи, та ги монтирахме на място, а другите ги чанчеха безобразно – проверка като на технически преглед, един чак халогените му тестваха, друг го върнаха. Искаха да ни глобят, ама нямахме местни пари, казаха ни да се върнем до града за да изтеглим ( 60 км назад). Асен се преобрази в ролята на журналист, и каза , че ще ги опише като смотана туристическа дестинция, проработи и ни пуснаха. В Танзания пак ни спираха, но беше друго – човека се усмихна, и каза – „Спирам ви, за да ви пожелая Весела коледа и Щастлива нова година!”. Там бяха най големите пичове, и най странното движение. Сещам се как в Морогоро Асен щеше да монтира една дограма на пътя – първият пресичащ с широко разперени ръце носеше стъкло, няколко метра по надолу на един мотор друг носеше рамка от ПВЦ дограма, той ги избегна, а вдясно от него един с колело отнесе едно дете на пешеходна пътека и го влачи десетина метра... В Мозамбик всичко това се мултиплицира с военни постове – не е приятно да те ровят под дулото на АК, а разни миграционни и тем подобни да те рекетират за пари. След Горонгоза, уж известен национален парк, ни спряха, било опасно. След час време казаха , аре, качвайте се и се пригответе да карате. Питам какъв е проблема, а един, докато слагаше бронежилетката ми каза „War…”. Доста разбираемо... 8 души заредиха автоматите, сложиха маски и се качиха на пикап Тойота с пейки, гръб в гръб, трябваше да ги следваме, мислех , че ще ни забавят, но тия държаха скорост 120-130 км/ч, ненормална история, там ми хвръкнаха ръкавиците, и както се досещате, нямах възможност да се върна да ги взема. Автобусите са с много сериозни булбари отпред, по наши предположения са за разбиване на барикадите по пътя, защото са обект на грабежи – тия рейсаджии са най лудите в региона, убедих се, единствената конкуренция са им такситата – бусчета Тойота Квантум.

Багаж и пътуване.
Лимита от 25 кг. ни постави пред сериозно изпитание – по начало мислехме да сме изключително минималистични, и не звучеше зле, но реално се оказва че добри ботуши, екипа, каска, палатка и малко инструменти го покрива от раз, за добавка само бельо и дреболии, никакви екстри. На аерогарата се явихме с разпределен багаж по 32 кг сак/куфар и ръчен багаж над допустимото. От компанията се направиха на разсеяни и минахме, даже чекираха целия багаж на Асен, и той остана само с каска. В моя ръчен багаж (ползвах чантата за резервоар за това) носех лаптоп и нещо на хората в Африка от роднини, без да си имам идея какво, плюс библия (не беше за мен!) а нещата вътре разпределени в три по малки детски разноцветни ранички, торбичка с лакомства за децата по пътя дето щяхме да караме (коледа...) и пакет черни презервативи, дадени ми за гавра-майтап от съпругата и колежката и, ама аз па си ги взех за талисман. Докато се разгащвах на скенера, връщаха ме заради железата в крака, ме викнаха и за багажа, че съм носел нещо нередно.
И така се оказах бос, с отворена чанта на чека, от която измъкнахме грижливо увит буркан с домашна лютеница, за мой потрес, може би и за околните, а всичко това на фона на дъвки, бонбонки, пакет кондоми блек лейбъл и новият завет - а полета за Дубай. Доста педофилско селска гледка бих казал. Нямаше как след това да не посетим фрийшопа за бутилка уиски. В изблик на настроение (отворихме уискито), си се представих как се изправям с библия в ръка, при полет за емирствата, и зачитам някой псалм на висок глас, а Асен си поставя тържествено каската. Ако го бях направил, предполагам щях да описвам друга история сега...
На връщане не беше толкова весело, на летището в Йоханесбург, една лейди се заинати и не пожела да ни вземе куфарите, че са над 25 кг. В шеги и закачки ни разката фамилиите, поизхвърлихме каквото можахме, преместихме най тежките неща в ръчния багаж, Асен си обу мотоботушите и част от екипа, но запази каменният си орел (  хаха, да разкаже той) аз моите ги бях оставил + ризницата, още на отиване бях обявил че са с еднопосочен билет, но пак не помогна. Влязохме като клоуни в самолета, носещи и каски, а ръчните ни чанти бяха почти 20 кг-мови, но не ги мериха. Куфара ми , когато го взех от летище Сф беше като парцал, скъсан и разпран, на отиване си беше чисто нов, мисля че е ясно как ги транспортират. Полета до там с прекачването е около 15 часа, доста път е.





Карането го направихме в по голямата си част , облечени с клин/панталон , ботуши крос, наколенки, ризници. Асен предпочиташе джърси, аз яке или без нищо, но е илюзия че може да минете без яке, заради надморската височина дето карахме, на някои места си беше направо студено, жегите са около океана в ниското. За каските – обезателно с очила вътре. При тръгването ни беше ясно, че скачаме в дъждовният сезон, нямахме илюзии че ще се разминем с бурите, и не се и разминахме. Валеше ни понякога по няколко пъти на ден, до много пъти на ден, после пък грееше слънце. Обобщено казано – ако не те вали дъжд, караш мокър и кален, в готини локви, децата се къпеха в тях, че си им беше и екстра за плуване. Доста локви...
Слънцето е силно, без защита се изгаря много бързо. За първи път ме удари мълния на мотор, че и Асен. Теоретически, заради изолацията на гумата не се случвало, но понеже беше много силен дъжда, явно сме се заземили в движение, по скоро бе остатъчен разряд, волтовата дъга прескочи през дясната ръкохватка, и ми изтръпна ръката. Природните явления по ония места са доста зрелищни, направо виждаш как водната завеса дъжд се движи към теб, и после се гмурваш сякаш във водопад, а тътена от гръмотевиците е страховит. Съдейки по това, че половин Танзания бе под вода, вероятно сме извадили късмет, но пък всичко бе прекрасно зелено, мисля че това е най красивият сезон там. Аз си рязах и пробих ботушите, за да се изтичат и вентилират ( а и заради жегите), след няколкодневно влажно каране, краката гъбясват и започват да болят, все едно стъпваш по стъкла.











Ако някой се интересува от нещо повече, да пита, че нямам време да пиша много, макар че имам материал и спомени за книга, а ако пък мисли за ходене в тая посока – в ЮАР можем да помогнем доста.

https://www.youtube.com/watch?v=MBgTqjrYOrs

Останах длъжник, с незавършеният ден, тук е качен, ако модератор/администратор сметне за нужно, може да го коприрам във форума.

http://balkanmotoadv.com/bg/patepisi/bag_africa2020_hakuna_matata_part_IV.html

По скоро обаче , исках да напиша и друго -

Всъщност, ще е леко лирично отклонение. По това време трябваше да съм в Африка, по план , или да съм се върнал вече. Е, не стана – светът полудя и вече не същият. За съжаление , мисля, че вече няма и да бъде, идват нови реалности, трябва да се адаптираме и свикваме. Та в този ход на мисли...
Не губете време, осъществявайте мечтите си.
Ако някой преди само година ми беше казал , че ще стигнем до това положение, щях да го обявя за луд. Вероятно не само аз.
Сещам се преди доста години, когато планирах обиколка в близкия изток ( Сирия, Ливан, Йордания и т.н.) , точно преди да тръгна избухна война. Някак си ми светна лампата, за промяна в мирогледа.
Някои неща са сега или никога.
Това не е непременно лошо, но е факт. Няма как да се върне времето и събитията, но – Палмира не е същата, скалните арки в Мароко и на о.Гозо ги няма, не можете да се къпете спокойно в Памукале, без тълпи хора , докарани в автобуси, и под погледа на жандармерия, да пушите цигара сами на Немрут, докато изгрява слънцето и т.н. и т.н.
Вече не.
Бил съм на едни и същи места преди години и сега. Усещането не е същото, ситуацията не е същата. Цивилизацията, комерса и човекът настъпват навсякъде, светът се променя.
Всичко гореизписано , е в контекст , с това, което искам да кажа за Африка.
Континентът, синоним на тайнство, красота, авантюра и какво ли не.
Едно от последните места, в което магията на природата се усеща силно, където можеш да се губиш, да се удивляваш, да откриваш нови неща, да си жив, да се чувстваш нищожен и в същото време част от всичко това. Да стигнеш лимитите си, да ги надскочиш.
Това се променя и изчезва. Изчезва с невероятни темпове. Изсичането на горите, лакомата експлоатация от всякакви компании, увеличаването на населението и нужда от обработваеми земи унищожава това, което си представяме като чуем Африка. Много скоро табелите (вече е започнало) по пътищата, ще предупреждават за домашни животни, а не диви. Перфектно асфалтирани шосета ще кръстосват континента, не за друго, а за да може камионите изнасящи ресурсите, да се придвижват безпроблемно. Дивите животни ще са само екзотика и натикани в смаляващи се национални паркове. Туристическата индустрия ще се съсредоточи върху това да ви изстиска , показвайки ви животни през ограда, и хора в резервати, в шарени носии. Населението ще се комерсиализира .
Давам пример в това отношение – Мароко – прекрасна страна , с най .. да не обидя с всеобхватна квалификация хората там, меркантилното население, което съм срещал – всеки поглед , въпрос , снимка са сметнати в пари. В едно забутано градче в екваториална Африка, младеж с мотор ни заведе до хотел, карайки с мотор пред нас, и когато Асен се опита да му даде пари, попита „Ама защо?”
Ще разкажа , за нещо , което мен ме впечатли много – епизод от пътуването. При много дълъг преход , няколко стотин километра , в Танзания, през диви местности, се натъкнахме на три булдозера, които буквално проправяха път през джунглата, и това много ми напомни на сцена от филма „Аватар”. По натам пътя се трасираше, а след това пък вече и бе асфалтиран. Знам , че там вече има прекрасно шосе, но и знам , че ако мина сега от там, няма да позная мястото, и усещането ми няма да има нищо общо с това, което съм изпитал.
Мога да продължа още, но, мисля че няма смисъл, това което пиша е лично, и не знам дали е разбираемо.
С най-добри пожелания за всички, имали търпението, да изчетат написаното.
Следвайте мечтите си!