Дата и час: 18 Юли 2018, 07:49

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 4 мнения ] 
Автор Съобщение
МнениеПубликувано на: 21 Яну 2016, 22:35 
Offline
Сержант
Сержант
Аватар

Регистриран на: 03 Авг 2007, 23:25
Мнения: 106
Местоположение: Panagiuri6te
Защо ли избрах такова име на пътеписа си..., не без доза ирония и шега и разбира се, въдъхновен от настолната ми книга „Манифест на комунизма” Very Happy Причината е прозрачно проста: Искахме да обиколим колкото се може повече места, толкова много, че времето нямаше как да ни стигне – това предварително си го знаехме. Еднакво силно искахме както да се насладим на панорамните проходи на Алпите с величествените им гледки, така и да усетим духа на западната цивилизация, култура и манталитет.
Разполагахме с две седмици отпуск, три Хонди, не много пари, вече не малко опит в дългите мотоциклетни пътувания и много, много етусиазъм. И така на 01.08.20011г тръгнахме още в тъмни зори. Екипажът и този път бяхме Аз (Иван), Димитър и Гергана – моето момиче
Ето в общи линии каква траектория се получи този път:


Изображение


Крайната цел този ден беше гр.Крани (на около 40 км северно от Любляна) – Словения.- общо 1150 км
Разстоянието до Калотина го пропътувахме бързо и на зазоряване вече бяхме на сръбска територия. Всичко вървеше от добре по-добре: Mоторът ми кротко и послушно мъркаше все едно пестеше сили за алпииските проходи, които го очакваха през следващите дни, Слънцето вече озаряваше гърбовете ни, сякаш ни каваше „Карайте внимателно и умната...!” Аз се чувствах свободен след напрегнатите работни дни преди отпуската,.... сякаш я вдишвах тази свобода.... но...! За съжаление в живия живот винаги има поне по едно такова „но”! Цялата тази идилия продължи само 7-8 км. Горе- долу на такова разстояние от границата заобиколих някакъв рейс , настъпвайки непрекъсната линия и секунди след това бяхме спряни от строгата, но справедлива ръка на един сръбски полицай, който безпощадно посочи патрулката с лаконично обяснение, че трябва да заплатим глоба по 150 евро на човек. Sad Това беше „хранилка”, а ние бяхме храната в нея! Отидохме при въпросната патрулка да се оправяме някак си, а там ни посрешна един значително по-добронамерен служител на реда. Видяхме в двйствие класическата схема „Доброто ченге - Лошото ченге”, доказала се през годините. След кратък пазарлък, редуцирахме глобата на 50 евро общо за тримата, което беше приемливо и продължихме пътя си, изпроводени от загрижения съвет на „Доброто ченге” да внимаваме нататък, че 1000 нямало да ни оправят, каквото и да означава това!
Продължихме пътуването си, а Слънцето все така ни озаряваше.... и всичко останало си беше същото, но вече не усещах онзи кеф, който изпитвах само преди няколко минути. Не че тридесетина лева са кой знае каква сума, но усещането от рекета е гадно.
След няколко часа яда ми беше минал и пътуването си мина нормално – скучно и монотонно, както по магистрала. Вечерта в 20.15 часа наше време се бяхме настанили в квартирата на нашите приятели, с които имахме уговорка.



Алпите е може би най-красивото и зелено място в Европа. Човек бил веднъж там, трудно би могъл да си представи по-зелени , по-стръмни и по-добре подържани поляни, замъци , място с по-сполучливо съжителство между Човек и Природа, и ако щеш място с по- интересни, екстремни и приятни маршрути за каране на мотор.

На следващата сутрин станахме рано- часовата разлика в наша полза и биологичният ни часовник спомогнаха за това. Метнахме се на моторите и след половин-един час бяхме вече в Австрия. Няма да разказвам за такси и винитетки, а ще премина направо към пътя, който запътувахме, след като слезнахме от магистралата. Главната ни цел този ден беше прословутия със своята красота ледник Гросглокнер. За съжаление миналата година пропуснахме да го видим и сега бързахме да поправим грешката си . Аз водех колоната, но карах бавно защото постоянно гледах на страни. Нямаше как да не си отклонвям вниманието постоянно. Пейзажните картини са сякаш извадени от някаква приказка. Без да осъзнаваш се питаш :”Как го постигат това тези хора?” Очевидно с труд, техника и не на последно място и с държавна политика. Там тревата сякаш са я издигнали в култ....

Изображение

Изображение

Изображение

Постепенно започнахме да навлизаме във все по-планински райони, докато не стигнахме пункта за плащане на таксата от 19 евро, която ти дава право да се качиш до самия ледник. Моторът ми макар и с лекота , вече „пуфкаше” през отворените си ауспуси, като парен локомотив, а около нас минаваха на рояци всякакви мотори.

Изображение

Изображение

Изображение

Така увлечени в неспирния поток от всякакви превозни средства стигнахме подножието на самия ледник....а там....! Море от автомобили , чакащи ред да се качат до горе, имало лимит за автомобилите (в далечината на снимката се вижда 5-6 редовата опашка от чакащи автомобили).

Изображение


Моторите бяха привилегировани. Изкачихе и последните няколко километра и...

Изображение

Сега вече осъзнавах, че си струваше всяка стотинка от тези 19 евро.

Бях чел в няколко пътеписа за мармотите, които може да се видят там. Трябваше да ги видим и ние, иначе все едно не сме били там. Започнах да се оглеждам и с изненада установих че точките по скалите, които в подножието на ледника бяха хора. Ето защо се казва ГРОС.... (снимал съм по-близките "точки" защото моята сапунерка (фотоапаратът ми, де), няма обектив

Изображение

Всичко беше толкова голямо! И не щеш ли видях мармот... и още един, и още един – цяла колония....Ура!, „Не вярвам на късмета си” – това си казах в онзи момент. Не след дълго, обаче осъзнах, че това са силно социализирани животинки и преживяваха от храната на туристите, нямаше нищо общо с късмета. Както и да е - мармотът си е мармот! Красиви животинки са... с тези пухкави дупета са много смешни и интересни.

Изображение

Не липсваха и интересни машини, та дори и двутактови.

Изображение

Тук като че ли ми се иска да вметна следното: Там, по онези географски ширини, по-голяма „конфекция” от BMW е серията си GS няма. Просто имат висок стандарт и за тях не са скъпи. Както няколко дни по-късно установих, чрез собствените си очи, BMW 1200 GS Adventure от магазина на шоурума на БМВ в Мюнхен струва 14000 евро, има, няма три-четири техни заплати.

Поседяхме, хапнахме, разходихме се...:

Изображение

Изображение

Изображение

.... и за съжаление трябваше да тръгваме, защото вечерта трябваше да спим някъде около Salzburg. Продължихме пътуването си, а пътят ставаше все по-интересен. Герганка най-много се впечатли от един неосветен тунел, в който нищо друго не се вижда, освен небе и зъберите на отсрещните върхове – гледка, спираща дъха, а когато се движиш с 60-70 км в час, имаш чувството, че ще полетиш, нещо под лъжичката ти се обръща. За съжаление такива моменти няма как да се уловят на снимка, докато караш, а също така не могат да се преразкажат – трябва да се изпитат!
Самият връх не е по-малко красив и от другата си страна:

Изображение

Изображение

Изображение

Малко след тази гледка започна голамото спускане. Наклони от по 12-15 % . остри завои, и постоянен поток от мотори, повечето, от които караха на предела и всичко това гарнирано с рояци от велосипедисти....! Тази обстановка не е най-безопастната, в която съм карал. Като за капак, по едно време Гергана даде сигнал за проблем и спряхме. Оказа се, че дискът на задната спирачка беше посинял, а спирачната й течност беше завряла, при което спирачната системата се пълни с газова фракция, а като резултат - моторът остава без спирачка. Предвид големия наклон, опасното движение и крехката й физика, това си е проблем! За щастие нямаше последствия, всичко се оправи без проблеми и не след дълго продължихме. Постепенно се върнаха обичайните пейзажи с китни селца, хотели и тук там по някой замък. Искаме или не трябваше да се качм на магистрала отново – бяхме отделили доста време на ледника. И така стигнахме едно курортно ски селище в близост до италианската граница, в което си намерихме къмпинг, за да пренощуваме.

На следващия ден процедури по събиране на багажа и пак на път. Бързо влезнахме в Италия и първата ни работа беше да избягаме от магистралата. Да, но единствения пътен възел, от който можеше да го направим беше след пункта за таксуване. Искаме или не, трябваше да минем през него и 150-200 м след това да слезнем от магистралата. Чекирахме се и след една минута вече бяхме на изхода, на който заплатихме 1,3 евро. 1,3 евро пътна такса за няма 200м, ебати и жабарите! Целта ни този ден беше да минем последователно няколко прохода и вечерта да преспим в Понте ди Легно – селце в подножието на Пасо Гавия.
Първият проход който минахме беше passo Giovo. Да си призная честно не помня много от този проход. С минаването ни покрай Гросглокнер се бяха променили критериите ни, така както след пътуване в Алпите, трудно биха могли да те впечатлят гледките от Троян-Кърнаре, например. Към обед стигнахме гр. Merano и седнахме да изпием по едно кафе. Като ни го сервираха, си помислих че това са кафета втора употреба, защото чашките, които и без това бяха малки, бяха пълни до половината. За сметка на това пък, кафето беше много вкусно ...ама малко! Surprised

Изображение

Ободрени продължихме пътя си и минахме през Lana, там спахме миналата година и както се казва и кучетата ни знаят ;)
Може би този ден щеше да си мине в пътуване из Алпите с леко попритъпени вече сетива за нещета, които ни впечатляваха само 20-30 часапо-рано., ако не беше лошото време. Минавайки през Passo del Tonale – (проходът непосредсвенно преди крайната ни спирка в този ден), видяхме нагледно колко е могъща майката Природа! Трябва да кажа, че надморското равнище там е около 2500м самият път минава в непосредсвена близост до върхове, високи над 3500м . С всеки иминат метър по – нагоре, небето натежаваше все повече и повече и ставаше все по-черно . Беше хем малко страшно, хем красиво!

Изображение

За щастие изпреварихе бурята и успяхме да се спуснем в Ponte di Legno приемливо мокри, а там даже слънчице се подаваше. Също така бързо си намерихе къпинг (къмпинг Presanella), а там при настаняването, ни предложиха да оставим моторите под една тераса. От любезност приех, но малко по-късно разбрах че е имало защо да скрием моторите си. Бурята, за която заговорих беше прескочила планината и идваше направо към нас. За няма и 15 минути небето от синьо, стана страшно и като заудря една градушка…..!

Изображение

И така повече от половин час – толкова ‘дългосвиреща’ градушка не бях виждал! Както дойде, така си и замина! След 2 часа всичко си беше както преди – свежо и красиво.
Тази нощ съм спал безпаметно, а на сутринта всичко мокро..! Събрахме мокър багажа и тродължихме по пътя си, Целта ни беше да стигнем до езерото Bodensee, но бяхме твърде далече от него. Тръгнахме рано и започнахме да изкачваме опасно тесния passo Gavia. Може би само спечелихме от ранния час, защото бяхме почти единствените на пътя. С всеки следващ завой по пътя нагоре, стъдът се стелеше все по-плътно и пронизваше сетивата ми. Стигнахме бавно и славно върха а аз бях умрял от студ. Добре че в кантончето гореше печка, на която се постоплихме.... Very Happy

Изображение

а на Север вече познатата ни от вчера картина:

Изображение

Поради малкото движение спускането мина много лесно и стигнахме Bormio. Там закусихме , отпочинахме и залъкатушихме по завоите на южния склон на емблематичния Passo del Stelvio (2670м). Беше минало една година откакто бяхме за последно тук. Всичко ми се видя не толкова голямо, както миналата година, видях неща, които не бях забелязал преди. А на върха познатата картина – мотори, мотори.... много мотори и всякакви...!

Изображение

Изображение

Порадвахме се на гледките и тръгнахме надолу по северния склон. Мога да кажа с ръка на сърцето, че по-трудно спускане не съм имал. Прекалено острите завои, по които разни карачи си правеха контролирано плъзгане на моторите , са си направо страшни. Дали защото улучихме час с голямо движение, или защото се беше понатрупала умора.... не знам! 180 градусовите завои с нулев радиус на завиване откъм вътрешната си страна и над 4-5 м денивилация, бяха особенно трудни в посока спускане с натоварените ни мотори . И ако на мене ми беше трудно, при положение, че Господ макар да не ме е надарил с достатъчно акъл, ми е дал достатъчно сила да боря 265 килограмовия чопър, то за Гергана беше истински кошмар . На доста завои се наложи да спирам движението, за да може Герганка да се изнесе по-външно на завоя, за да не я увлече мотора и да падне. Имам чувството, че това спускане продължи цяла вечност. Беше ми додеяло от завои. Сетих се за крилатата фраза: „Изгинааме по теаа завои бре....!” Явно беше време да се изнасяме от планината. И тъкмо на време, защото това беше посления проход.

Тази снимка съм аз и Гергана и е направена от Димитър, който за да я направи, е изостанал с един завой:

Изображение

Предстоеха ни още няколкостотин километра по хубави пътища, за да стигнем езерото Bodensee, в което се пресичат границите на Швейцария, Австрия и Германия. По пътя ни до там, Димитър пресметна, че този ден минахме сумарно около 45 км тунели, като най-дългият беше 10 500м , той беше платен – 8,50 евро/мотор, пак пари....! . В късния следобяд стигнахме град Bregenz (Austria), където пренощувахме в един къмпинг на брега на езерото, което тънеше в блаженно спокойствие.

Изображение

На другия ден, пътуването ни щеше да продължи в посока Щутгарт, откъдето щеще да започне втория етап на пътешествието ни, с който целяхме да се докоснем до ценностите на западната култура и начин на живот, до колкото, разбира се щяха да ни позволят времето и наличните финансови ресурси.


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 21 Яну 2016, 23:02 
Offline
Сержант
Сержант
Аватар

Регистриран на: 03 Авг 2007, 23:25
Мнения: 106
Местоположение: Panagiuri6te
Втората световна война е разделила света на две Източен и Западен. За добро или лошо ние сме останали в източната половина. От както се помня слушам приказки от рода : „на запад.... ... не знам си какво”, в смисъл колко е хубаво и подредено там, колко са богати и т.н. И е така, но дали бих искал да водя техния начин на живот?
Ето с такива мисли в главата ми, започна втория етап от нашето пътуване.
Още при самото планиране, по мое настояване, бяхме заложили гр.Щутгарт, като първа цел. От една страна там е Меката на автомобилостроенето, а от друга си имам сантимент към този град . Още в зората на Демокрацията, като студент имах шанса да изкарам преддипломна специализация там в института по металорежещи машини.

Част трета: Някъде на Запад

След като станахме от сън, се разходихе малко около езерото преди да тръгнем – нямаше за къде да бързаме, събрахме багажа и тръгнахме. Точно в този ден отчетохме рекордно нисък разход на моторите ни. Карахме бавно , но основната причина беше невижданото (поне за мен) качество на бензина в Австрия и Германия. С по-хубав бензин аз не съм карал. Пътуването , както споменах, започна бавно и тегаво, защото пътят заобикаляше езрото и минахме през един куп селища. Може и GPS да имаше вина за това, но ние му се доверявахе напълно (е... почти напълно) . Мислех, че тази част от пътуването ни ще мине сред хубави езерни гледки, но нищо такова не се случи. Не че е не е хубаво там, просто пътищата с натоварен трафик около курортните зони са навсякъде „сепарирани”, за да не може шума от превозните средства да нарушава спокойствието на хората. Постепенно заобиколихме езерото, но на километража показанието надхвърляше 100км пробег- доста голяма „локва” си е. Малко след това се качихме на магистралата за Щутгарт и километрите започнаха да се топят под новите гуми на мотора ми.
Този път с избора на къмпинг нямахме голяма свобода. Базата данни за къпингите, с която разполагах, показваше, че най- близкият къмпинг до Щутгарт е на 60 км. За наш късмет той се намираше по средата между Щутгарт и Страсбург в планината Шварцвалд ( това по-късно го разбрахме). Стратегическото местоположение на този къмпинг повлия на решението ни да останем тук 3 нощи. Бяха минали вече 5 дни от нашето тръгване и имахме нужда да изперем доста от дрехите си, а това беше допълнителен аргумент в полза на това решение. Не беше лесно да се доберем до свободна перална, но успяхме. Спомням си, че тогава се чудехме защо има сушилна машина в пералното помещение. Разбира се, ние като терикати, трудно бихме дали пари за сушилна, при положение, че си носехме сезал, за да си направим простор. Простор си направихме, но.... !

Изображение

Пак това „но”! Мислехме, че сме избягали от планината и капризното й време, ама не! По вече добре познатият ни сценарий облаците се събраха и заваля дъжд на едри капки, като по учебник.....! Терикати, а...?! И така в събиране и простиране на пране си мина този ден, а резултатът от всичко това беше три перални полумокри дрехи.

Вечерта мина скучно под ударите на дъжда върху палатката, заспахме рано и съответно рано се събудихме . А като излезнах от палатката.... влага. Въздухът беше толкова влажен, че по-скоро не се вдишваше, а се пиеше. Казах си „Край на плановете ни”, но нали не сме стигнали чак там, та да се откажем заради някаква вода. Облякахме дрехите за дъжд и газ към Щутгарт. Стигнахме много бързо, а там какво да видим – Слънце. На GPS-a бях въвел координатите на Mercedes Museum и не след дълго се озовахме пред необикновената му сграда. Малко се пошматкахме докато разберем къде и как да паркираме моторите си , но се справихме брилянтно и ... се озовахме във фоайето на музея.

Изображение

Взехме си билети, но отново ни беше нуждно малко време да се ориентираме в обстановката. Тайната беше в трите панорамни асансьора, които извозваха посетителите на най-горния етаж, откъдето започваше вълнуващата обиколка, слизайки спирално надолу. Спиралата символизира еволюцията на Мерцедес. Ето снимки:

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение



Някои даже имаха жълто по гащите от кеф след тази снимка Very Happy

Изображение


Сред морето от експпонати има един, който помня още от преди 17г., когато за пръв път бях там. Това е едно „устройство” (друга по-подходяща квалификация не мога да измисля), което е конструирано през 1939г . Развило е скорост 600км/ч.... да 600! Обемът на двигателя е 45 000 куб. см. и е 3000к.с.
Ето снимка на „устройството” и на табелката му:

Изображение

Изображение

За тези 17 г. на много хора съм разказвал за това . Всеки от тях ме е гледал невярващо и е премълчавал съмненията си , за да не ме обиди, вътрешно убеден, че го лъжа.


Следващата цел беше центърът на града. Тръгнахме, но движението беше отклонено заради някакъв футболен мач и GPS-a се омаза. Продължихме по интуиция и не щеш ли видяхме супермаркет. Спряхме и чак тогава забелязахме хипермаркет POLO – магазин за всякакви моторджииски неща, като казвам всякакви, значи всякакви! Влезнахме и се потопихме в море от екипировка, части , тунинг елементи и т.н. Не знам колко време прекарахме вътре. Когато излезнахме, поседнахме на сянка да хапнем, и видяхме нагледно как се мие мотор. Странно, стъклената кабинка, която видях на влизане в магазина, била мото-мивка. За пръв път виждах напълно автоматизирана миялна машина за мотоциклети. Ей така на паркинга, като кафе автомат. Пускаш 5 евро вкарваш мотора и започва програмата. Моторът се върти, пръска се с препарат и вода, обдухва се с топъл въздух и докато пича изпуши една цигара вратата се отвоти.

Изображение

Бързо намерихме центъра, а там маса народ.

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Вярно, че беше събота, но според мен имаше някакъв празник. Жалко че не можахме да се разходим както трябва сред толкова много хора. За сметка на това пък видяхме всякакви екземпляри- улични артисти и музиканти. Най-много ни впечатли едни музиканти от индиански произход, които свиреха на странни духови инструменти. Не се сещам как се казват, но със сигурност ги виждах не за пръв път (мисля, че в Несебър и Созопол съм ги виждал).

Изображение

Подобно на много хора се излегнахме на тревата в градинките. Това беше най-хубавата трева!

Изображение


Дали от скука, дали от болно любопитство, но започнах да наблюдавам хората, как общуват помежду си, жестове , мимики... Определено не са толкова емоционални, като нас, стегнати ми се видяха. А дебели хора... колкото искаш! Хубави девойки.... голяма рядкост – как я карат тогава там мъжете...?! Много ме изкефи как масово хората си взимат по една чаша бяло вино, сядат на тревата и говорейки си отпиват. При нас така си пием кафето..!
Изядахме по един сладолед и дойде време да тръгваме обратно към къмпинга – времето неусетно беше отлетяло. Прибрахме се в къмпинга а картината беше аналогична на предния ден. Бързата смяна на дъжд и слънце продължаваше. Вечера също не ни предложи някакви забавление, просто това си беше спокойно, зелено място създадено за пълен релакс. Ноща мина като предната - спахме сладко под монотонното барабанене на дъжда върху палатката.

На следващата сутрин същото... пак влага. Този ден тръгнахме към Страсбург. Пътят до там пресичаше планината Шварцвалд и на места много приличаше на пътищата в Алпите. Този ден карахме под постоянно ръмене и мъгла. Това продължи почти до самия град Страсбург, но като прекосихме река Рейн, през която минава границата между Германия и Франция, Слънцето ни се усмихна, сякаш искаше да ни каже „Добре дошли във Франция!” Пак се иронизирам, но на практика си бяхме във Франция. Бяхме си обещали да опитаме истински френски кроасани- сега беше моментът.
Знаех, че отиваме в Страсбург, но не можех да кажа, че знам нещо повече. Оказа се, че това е важен град за Европейския съюз, макар да не е много голям.Така същотам имало важно търговско пристанище. И не само това-има много интересни сгради с интересни истории. Още с влизането в централната зона на града, погледът ни беше прикован от една доминираща сграда- това беше катедралата„Нотр Дам дьо Страсбург”. Оставихме моторите на един тротоар и след обичайната доза мрънкане от моя страна, тръгнахме да видим тази чудновата сграда. Все се притеснявам за мотора си.

Изображение

Изображение

Колкото повече приближавахме катедралата, толкова по гъста ставаше тълпата. В края на крайщата и ние се смесихме с нея и станахме част от морето от туристи, улични артисти, музиканти, художници и търговци. В един момент вдигнах поглед а пред мен се разкри самата катедрала. Не мога да я сравня с никоя друга- не много голяма изградена от червени камъни, и много пищно украсена със склуптури с религиозна насоченост. За съжаление пространството около катедралата не е никак голямо и няма как да се направи снимка, която да отрази цялото й великолепие.

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение


За момент улисани да разглеждаме всички интересни неща, които ни заобикаляха, бяхме забравили за кроасаните, но бързо се опомнихме и макар да не познавахме мястото, инстинктът ни заведе до една разкошна, нека да я нарека „сладкарница” А там кроасани и всякакви вкусотии с лопата да ринеш. Гергана като главен лингвист на групата, се нареди на опашката и след някакъв странен начин на плащане, се сдобих със заветния кроасан. Яли ли сте кроасан, купен от някой хранителен магазин? Е... онзи си нямаше нищо общо!

Изображение

Накупихме разни сувенири, не за друго, а защото това беше най-отдалечената точка, до която щяхме да стигнем при това пътуване. По пътя, по който бяхме стигнали там, бяхме изминали над 2600км. Доста се помотахме из града, накрая и към края на разходката ни, ми се взе тока.

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Някак се добрах до мотора, който ме спаси от пълно изтощение. Пропътувахме разстоянието обратно до къмпинга в аналогични условия, а там черните облаци продължаваха да се правят на интересни. Вече не им се впечатлявахме особено, но таяхме надежда в Мюнхен- нашата следваща спирка да не е така. Ноща мина като първите две – в дъжд, макар и по слаб, а на сутринта потеглихме към града на BMW.

За 270-те. километра магистрала, открих за себе си, че са мит твърденията, че по немските аутобани се карло с 300км/ч Почти на всякъде има ограничения, а там където няма, има трафик, така, че няма как да караш с 300. Пристигнахме в Мюнхен преди обяд, настанихме се в къмпинг, хапнахме и потеглихме към центъра на града. На първо място беше музея на BMW, но той в понеделник не работеше, за това отделихме доста време за интересностите в шоурума.

Изображение

Изображение

Впечатление правят осемте свободно оставените мотора пред входа на сградата, Там всеки може да се качва, да се джаска върху тях, да върти копчета и ръчки и т.н.Качих се и аз, дори се и снимах с надеждата, като покажа снимката в Наше село да ме направят кмет. Имаше някакви малки гаменчета, които се катереха по моторите стъпвайки по датчиците на инцекционите (просто до там им стигаха крачетата) драскаха с обувките си по седалката , ритаха по спойлерите и изобщо вандалстваха върху тези бижута . Идваше ми да им обърша по един шамар, ама се въздържах, макар, че тези шамари биха имали безценен възпитателен ефект върху подрастващата им психика..

Изображение

Изображение

След обиколката на шоурума на БМВ, се запътихме към центъра на града. Лесно стигнахме до там, но не можехме да намерим подходящо място да оставим моторите си , за това ги оставихме на един платен паркинг. Тръгнахме да търсим туристическия център на града, като репер ни служеха двете кули на Фрауенкирхе -катедралата Св. Богородица. Когато стигнахме в подножието на кулите, със съжаление установихме , че са в ремонт и не можем да ги видим както трябва, а бе изобщо повечето интересни сгради бяха в ремонт, а бе целият център е в ремонт.

Изображение

Бързо намерихме и площада Мариенплац, видяхме и часовника на сградата на новото кметство, който е украсен с интересни движещи се фигури.

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение


Малко, по малко тръгнахме обратно към паркинга, купихме си храна и се натоварихме с чанти, пълни с провизии. Ей така натоварени започнахме да се лутаме, неможейки да намерим уличката, в която оставихме моторите си . Оказа се, че такива паркинги има във всяка втора уличка. Все пак намерихме нашия паркинг, но бяхме пресрочили евтиния период от време и се наложи да заплатим наказателна такса за последния започнат час . Не ни стана приятно че дадохме по 5 евро, но ги дадохме. Димитър попита човека на паркинга „Какво счупихме, бе пич ?!”, при което той любезно ни се усмихне, неразбирайки нито дума.
Прибрахме си се в къмпинха и прекарахме една прохладна приятна вечер, без дъжд от не знам койюлко дни насам.
Следващият ден щеше да е доста натоварен , предстоеше да разгледаме музея на BMW, да намерим Berghof – къщата на Хитлер в Баварските Алпи, и да продължим към Виена.
Във вторник не бързахме да тръгне, защото музея отваряше в 10.00ч. Спокойно се оправихме и в 10 без една, бяхме пред главния вход на BMW Muzeum - най после! Влезнахме вътре с огромни очаквания. На мене най-много ми харесаха моторите и то старите.

Изображение

Изображение

Изображение

Моторът на Джейм Бонд:

Изображение

А Герганка си хареса тази кола:

Изображение

В сравнениве с музея на Мерцедес, този бледнееше. Не искам да кажа, че ми е било безинтересно. Много ме изкефи моторът спечелил Париж-Дакар през 2000г. Там си седи - ей така очукан, с понатрошени спойлери….

Изображение

Излезнахме от музея и поехме в посока Австрия. Малко съжалявах, че не можехме да отделим повече време на този хубав град. Но когато реша да си купя BMW, ще го купя от там и тогава ще поразгледам повече.
Следващата цел за този ден беше Berghof – алпииската къща на Хитлер, там където се е събирал целия елит на Хитлериска Германия. Трабваше да напуснем Германия, и веднага след това да влезнем отново.

Следва...


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 21 Яну 2016, 23:25 
Offline
Сержант
Сержант
Аватар

Регистриран на: 03 Авг 2007, 23:25
Мнения: 106
Местоположение: Panagiuri6te
За пореден път се доверихме на GPS-а и следвайки инструкциите на ”каката” след 170-180 km каране, се озовахме пред някакъв хотел. „Сега се издъних” – тази мисъл ми мина през главата, защото аз бях „свалил” координатите на мястото от Интернет. Позавъртяхме да огледаме, но нямаше нищо, което да отговаря на представите ни за тази къща, изградени от снимките в Инитернет. Тогава Димитър видя някаква невзрачна табелка, на която пишеше „Bunkeranlager" (или нещо такова.

Изображение

Тогава се разбра, че сме си на точното място. После като размислих, си дадох сметка, че няма как да напишат указателни табели от 50 км „Алпииската къща на Хитлер”, примерно. За германците името „Хитлер” е еквивалентно на чума. Та, взехме си билетчета и тръгнахме . Изобщо нямахме представа къде влизаме. Аз очаквах да влезнем в някакви богато украсени зали със стари мебели и т.н., но се оказа, че влезнахме в подземен лабиринт. Някакви вити стълби, после някакви прави стълби, после някакви безкрайни коридори, а накрая едни зигзагообразни проходи, а в дъното на всеки от тях имаше картечни гнезда, защитени от бетонена стена, дебела над един метър.

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Аз вече отдавна бях изгубил чувство за ориентация, не знаех кое е „напред” и кое „назад” Там някъде имаше подземни жилища. Намирахме се най-малко 50 м (вертикално) под земята. Обстановката беше тягосна, за което допринасяше слабото осветление, и влагата, която пропиваше всичко наоколо. Това очевидно беше един от бункерите, предназначени за защита при евентуално нападение. Хитлер явно здраво го е гонила параноята.

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение




Сега след като са минали няколко седмици от това пътуване, си давам сметка, че това преживяване, ме впечатли най много от всичко, което видях. Често се улавям да мисля за това място – зловещо е!

Успяхме да излезнем от зловещия лабиринт само и единствено с помощта на стрелките , сочещи изхода, и пак потеглихме на път. След още 170-180 км, спряхме да пренощуваме в един къмпинг в непосредствена близост до гр. Linz.

На следващия ден, след още не знам си колко километра магистрала, бяхме в града на Йохан Щраус, града, в който е творил не кой да е дру , а самият Моцарт, столицата на Австрия – Виена. След поредната , но неизбежна доза битовизми, се запътихме към центъра на града, където оставихме моторите паркирани на улицата – бяхме си взели поука от мюнхенската, паркинг-грешка. Вече бяхме свободни да обикаляме на воля, нещо което обаче леко ме притесняваше, познавайки добре нрава на Гергана и Димитър. Те двамата като видят два камъка на кръст, спират и започват да се въртят като шиштарбан и „да усещат духа на времето”...., а това ме изнервя! Какво ли ме чакаше във Виена, където има от всичко по много. Нямаше какво да се прави, „прехапах си езика”, за да не мрънкам много и тръгнахме.

Ето ги моите хубавци, решени да ме изтезават за пореден път с ходене:

Изображение

За Виена каквото и да напиша, няма да е пълно и достатъчно – това е град с вековни традиции във всяко едно направление на изкуството и архитектурата.

Изображение

Изображение

Не мога да не отбележа факта, обаче, че навсякъде в центъра, вятърът носи острата, специфична миризма на конски пикоч(с извинение!)Тук трябва да кажа, че аз имам силна неприязън към каруцарите. Някак друга представа имах за атмосферата на този град. Поне при мен това бе първото впечатление . Съзнавайки че за няколко часа, в никакъв случай не може да добиеш дори бегла представа за културно-историческите ценности на града, започнахме да обикаляме центъра хаотично или почти хаотично. Не мога да кажа, че видяхме много, но все пак ето някои интересни моменти от обиколката ни:

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Имаше алея от рози, но всяко храстче е различен сорт, обозначено с табелка:

Изображение

Изображение

А това е Паметникът на Чумата:

Изображение


В късния следобяд се прибрахме в къмпинга, а вечетра прекарахме на бира и пържени картофи
На следващата сутрин ни чакаха поредната доза километри. На влизане в Унгария, си платихме електронна винетка, и продължихме към Будапеща, където планирахме да останем две нощи. Този път попаднахме в някакъв къмпинк, който аз нарекох „Къмпинг Копърка” – все едно бяхме попаднали в консерва копърка – ужасно пренаселен.

Изображение

Това беше така, вероятно , защото този ден в града имаше някакър рок-фест или нещо подобно, а освен това къмпинга си беше в центъра на града (на 4-5 км от центъра). Беше неприятно да останем в къмпинга, за това вечерта си направихме опознавателна обиколка, по крайречната пешеходна алея , без да стигаме центъра. Усещаше се, че приближаваме Родината. По улиците имаше фасове, вече започнахме да срещаме хубави девойки, (нещо което в Германия, например беше рядкост), имаше не малко леняи, отдадени на поредната, алкохолна, PVC бутилка и т.н. Все неща, които често могат да се видят из улиците на всеки по-голям град в България.Ето някои хубави моменти от тази разходка:

Изображение

Изображение

Изображение

На следващата сутрин станахме бодти, бодри , психологически и физически готови за голямото обикаляне. До центъра се стигаше най-лесно с метрото. Взехме билети и следвайки тълпата, след няколко спирки бяхме в центъра. Да, ама на излизане попаднахме на билетна проверка – някакви дебели „вуйни” ни налетяха като ято лешояди. Без притеснение показахме билетите си , но се оказа, че трябвало да се чекират, макар да важеха само за тази линия и тази посока, нещо което ние не бяхме направили поради незнание. На влизане в станцията, нямаше никъде торникет (това е една от онези въртележки, които, ако не се чекираш, не се завъртат и не може да продължиш), поне до сега навсякъде, където съм бил е било така. След шумна разправия нямаше какво да се прави и си платихме глобата (22 евро на човек), разбира се с пожелание да си купят свещи. Продължихме по пътя си с кофти настроение. И ако в Сърбия попаднахме на полицаи –рекитьори, то тук т.н. правила, бяха направени така, че да генерират „нарушители” - главно туристи, които не са на ясно с особеностите на унгарската циганщина, т.е. рекетът тук беше общинска , а може би държавна политика.


Иначе Будапеща е наистина хубав град и в много отношения не отстъпва на Виена (е... нямам предвид фасовете по улиците). Прекарехме целия ден в обикаляне. Ето снимки:

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

А това е Парламентът. Казват че е направен по модел на английския парламент, но с една стая повече. За него били инвестирани средства, достатъчни да се построи 60 хиляден град.

Изображение

Изображение

Видяхме и Площада на героите (как да не се снимаме и там... Very Happy?!)

Изображение

Изображение

Изображение

Вечерта се прибрахе в „Къмпинг Копърка” и я прекарахме на слдаки приказки с “Legio” – колега от форума, с който вече се бяхме виждали веднъж на събор в Златица. Така ми липсваще възможността да приказвам наволя, че цяла вечер не млъкнах. Легнахме си късничко.
На следващата сутрин в 07.15ч (08.15ч българско време)тръгнахме от Будапеща с крайната цел да си пристигнем у дома до края на деня. Предстояха ни около 900км. Това бяха едни ужасни 900 км, поне за мен. Това усещане ми дойде от киломатричната опашка на Унгарско-Сръбската граница, на която се прередихме със завидно безочие, водени от Димитър,

Изображение

непрятната сръбска магистрала, която е все в ремонт, многолентовото задръстване в Белград, в което не можеше да се диша от миризма на запален съедентел, тягосната отсечка Ниш-Димитровград и като за капак почти непреодолимата тълпа на Сръбско-Българската граница, която прередихме със същото завидно дебелоочие, слушайки нечувани псувни по наш адрес, но....! Ако не бяхме минали отпред, не знам дали щях да оцелея, се чувствах сякаш беше минала през мен девическа гимназия. Влезнахме в България, като пребити кучета, плувнали в пот.

Изображение

Изображение

От там до "у дома" оставаха някакви си 160 км, които пропътувахме на автопилот.
Прибрахме се по тъмно.

Изображение

Посрещащата агитка бяха майка ми, баща ми и ... котаракът Манчо – нашият домашен любимец, който ни се радваше по своему.

Няма такъв кеф – да се прибереш жив и здрав у дома след дълго пътуване, изпълнено с всякакви преживявания. В такъв момент осъзнаваш значението на думичката ДОМ.


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: 23 Яну 2016, 13:10 
Offline
Редник
Редник

Регистриран на: 29 Дек 2015, 13:27
Мнения: 7
Местоположение: Ямбол
Благодаря за споделения пътепис .... лично съм преживял само първите 1800 км, за другите кроя планове.

_________________
о887246718


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 4 мнения ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 5 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Търсене:
Иди на:  
Форума се задвижва от phpBB® Forum Software © phpBB Group
Преведено от yarnaudov.com