Дата и час: 18 Окт 2018, 03:35

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 
Автор Съобщение
МнениеПубликувано на: 01 Сеп 2018, 00:16 
Offline
Сержант
Сержант
Аватар

Регистриран на: 03 Авг 2007, 23:25
Мнения: 107
Местоположение: Panagiuri6te
Пътуването е на върха на пирамидата в моята ценностна система. То разбира се не е от първа необходимост, но ми е духовна храна и надявам се, помага ми да не се превърна в еснаф. С две думи: „Важно ми е“.
Подготовката е винаги отдалече и всеобхватна, диктувана от несгодите които съм брал по знайни и незнайни пътища в продължение на над 30-те години откакто за пръв път се качих на едно счупено Балканче и го блъснах в дувара на нашата къща: Като се започне от смяна на течностите, гумите, верига и т.н. на моторите, та се свърши до покупка на нов GPS и различни джаджи за зареждане на всевъзможните му технологични джуджавки, с които е изпълнено ежедневието на съвременния хомосапиенс.
Винаги планирам отдалече, но никога не става според плановете. Е… та нали в това е чарът на едно такова пътуване. След дъждовната серия, се очертаваше хубаво , топло и слънчево време през двете седмици на пътуването ни. Сякаш да не изпуснем благоприятните условия , неволно следвайки това правило, тръгнахме още в петък след обяд. След няколко месечен, остър дефицит на свободно време, бяхме нетърпеливи да поемем към рая за един моторист – Алпите.

Изображение


Изображение

Така започна пътуването ни : с препускане по нагорещения асфалт към първата ни цел – някъде в Сърбия на път към екстремните проходи и прохладния климат на планината.

Не разбирам нищо от политика, но с моя просто устроен мозък, си давам сметка че неравномерното разпределение на благата е в основата на миграцията, която направи големите европейски градове на кенеф. Полъхът от това усетих още на нашата граница – колона от автомобили и изнервени хора, картинка позната на всеки, който пътува. Възползвахме се разбира се от предимствата, които дава мотоциклетът в такива ситуации – маневрен е. Бързо се озовахме на бариерата , като отнехме от времето на полицайката не повече от 30 секунди на мотор. Чувствах се сякаш летя – а само преди 3 -4 часа бях на работа, седях пред компютъра и бързах да довърша някакви забравени чертежи …. Голям кеф!!

Аз имам много остра алергия от всякакви жилещи твари. Захапе ли ме нещо, се озовавам пред портите на св. Петър и се чудя да влезна ли или не. Преди години карах най-отзад и ме ужили пчела. Другите от групата така и не разбраха, а аз останах сам на пътя с моята тогава 8 годишна дъщеря Ралица, която ми направи задължителната инжекция орбазон, малко преди да обърна очите. От тогава за добро или лошо карам най-отпред и определям темпото на групата.

В по-ранни години гледах да спазвам чинно ограниченията и когато от време на време групичка мотори ни задминаваха с поне 20 км/ч над нашата скорост, се обръщах в друга посока. Това обаче не се отразяваше никак добре на психологическото ми равновесие, но стремейки се да се пазим от неприятности и несгоди дълго време не увеличавах скоростта, ама пътуването ставаше тегаво. Крайно време беше да се промени тази стратегия - на магистрала 140-150 км/ч и предимно в лявата лента. Тази по-агресивна тактика даде резултат и километрите не просто летяха, те се изпаряваха. Така запътувахме по новата магистрала от Димитровград към Ниш към някакъв съмнителен къмпинг до гр. Ягодина. Все пак къмпинг имаше и макар да изглеждаше мизерен останахме. Намирахме се с 380 км по-близо до целта си. Нощта мина в жега и трепане на комари

Започна новият ден, който беше важен - не биваше да хабим оскъдните дни отпуск с мотане по магистрали и граници . Бързо стигнахме границата с Хърватска, където ни чакаше неприятна изненада, беше голяма изненада – опашката от автомобили започваше от путарината – 6-7 километра плътна, тройна а към края си може би петорна колона потни и освирепели от чакане хора. А ние бяхме най-отзад на тази опашка с тежко натоварени мотори и на всичкото отгоре със странични куфари. Настроих се на режим за оцеляване в условията на стрес и поведох малкият ни керван към заветната, но изглеждаща недостъпна цел – бариерата на границата. Някои от шофьорите отваряха врата на колата си , за да ни попречат, други ни даваха път, очите ми - на четири, да не зажуля някоя кола. По някое време се застигнахме с някакъв гръцки мотор , помагахме си мълчаливо, като се изчаквахме, за да не се затвори някоя пролука в иначе плътната колона.


Изображение


Когато все пак се добрахме до заветната бариера плувнал в пот с избила сол по тениската ми, се мушнах пред една кола и плахо подадох личната си карта. За мое неудобство, неволно прередих българска кола… Една женица от вътре почти проплака: „ Ние чакаме вече 6 часа, не ви пука нали….?!“ Отговорих й нещо в благоприличен тон, без да търся конфликт, но силно се замислих над думите й. Предстояха ни едни дълги часове магистралата в Хърватия, време за разсъждения имах достатъчно.

Даам….! Мотоциклетът отнема съвсем малко време на проверяващия служител, може да мине отпред , без да бърка драстично реда на опашката. В колата може да си по джапанки, гащи и потник- на мотора не, колата има климатик, моторът не. Ако се наредя на опашка, ще опъна жартиера от жега и обезводняване и на никой няма да му пука за мен . Всички тези, а и други аргументи, много удобно за мен наклониха везната в моя полза. Малко окуражен си казах: „ Добре, де ако ей сега се събере небето и земята и се излее порой с гръмотевици, които цепят небето, тази женица дали ще излезе от колата в пороя, за да е солидарна с мен?! Разбира се това е риторичен въпрос и макар да не изисква отговор, той е твърдо „НЕ!“…. Е, защо тогава аз да изпитвам угризения?! Просто всеки се възползва от предимствата на превозното си средство и се примирява с недостатъците му. Както е казал народът: Като имаш магаре, ще му душиш и пръднята. Така, вече поставил поредната тухла в защитната си стена, монотонно продължих пътуването, като отегчено гледах на табелите как расте температурата, доближавайки 30-те градуса.

След няколко часа магистрално каране и едно зареждане , разпържил се като дроб от жегата, стигнахме границата със Словения. О Боже мили…! Там картината същата. Та нали и Хърватия и Словения са в ЕС?! Тук даже се наложи да минем през тревата на градинките, където имаше насядали хора, но какво да се прави, целта оправдава средствата. Гонехме град Vilach.

След като успяхме да преодолеем и това препятствие, се въоръжихме с винетка и започна обратното броене на километрите до Любляна. Не след дълго , тъкмо се изравнихме с езерото Блед, заваля. Палачинката се обърна, но нали сам си го казах: Радваш се на предимствата и се примиряваш с недостатъците

Тук се прецакахме яко – решихме да останем да нощуваме около Блед. Изгубихме поне час и половина в търсене на място, но така и не намерихме – всичко беше пълно. Върнахме се към намеренията си да стигнем Vilach, независимо от дъжда. След няколко километра застигнахме задръстване на магистралата идващо от границата. Хубаво, че дъждът спря. Този път имаше, обаче резервен план – да НЕ минаваме през тунела Караванкин, а през прохода Кранска гора. Никак не съжалявам. Имах удоволствието да покарам по 18% наклон, и на изкачване, и на слизане. Удължихме пътя с около 30 км, но избягнахме поредната задръстена граница. Когато стигнахме Австрия КПП-то празно, няма никой, минаваш си ей така. Баси и кефа!!!


Изображение

Стигнахме един смотан къмпинг не просто изморени, а скапани. Беше един много, много труден ден. Спал съм безпаметно.
Следващата нощ, трябваше да я прекараме в Швейцария. Бяхме влезли в Алпите , а в новия ден ни предстояха едни 380км, само в планината. Така на теория не изглеждат никак много, но там на пътя, в планината са си доста. След лудото препускане по сивата магистрала се чувствах добре сред зелените алпийски пейзажи, „мазния“ австрийски асфалт и все още плавните завои.

Изображение

Изображение


Изображение

Често спирах да се снимаме или просто да погледаме. Беше приятно, наистина…. Но километрите не вървяха.


Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

Така бавно, бавно, неусетно минахме в Италия. И ако не беше една малка табелка, нямаше и да разберем. Това беше пътуването, което си представях. Насочихме се към Passo Giovo – 2098м, избягвайки съзнателно по – бързите маршрути. Това е първият, ама първият ми алпийски проход, който съм минал (с Honda Shadow 1100 през 2010г). Имам си някакъв сантиимент.


Изображение

Проходът не е много труден, но в никакъв случай не бива да се подценява, особено при спускане. Най-голямата опасност в такъв терен носят другите мотористи – едни са ужасно агресивни, други така красиво карат, че ти идва да подгониш подире им, трети са такива смешници , които обаче не осъзнават липсата си на умения, а на всичкото отгоре не се съобразяват много, много с останалите. (Преди две години на Passo Pordoi в Доломитите, на един такъв екзепляр, точно пред мен, му угасна мотора насред завоя – забрави да превключи на по-ниска предавка. Резултатът- единият мотор от нашата група падна заради внезапното спиране.)

Покарахме си в рамките на разумното, поседяхме на върха и се спуснахме на Запад към Швейцария. Пътят ни мина през Мерано, в подножието на Стелвио и ни въведе в Парк Biosfera Val Müstair, иначе казано в подстъпите на Stelvio Pass, откъм Швейцария.

Не искам да говоря за битовизми , когато разказът ми ни е отвел до Мека-та на мотористи, колоездачи и фенове на всевъзможни моторни спортове. Все пак не мога да не спомена, че къмпингът, в който се настанихме беше страхотен, имаше една уютна атмосфера, идваща от огньовете, които горяха. От този мирис на горящи дърва в съзнанието ми изникваха спомени от детските години, когато цялото ни семейство изкарваше една седмица в гората в събиране на горски ягоди и правене на сладко. Стана ми мило…. !

Изображение

Изображение

Само преди ден карахме по магистралата в адска жега, а сега краката ми бяха премръзнали. Облякох се добре, изпих една топла „вкусна чаша“ и легнах да спя в пълен душевен мир. Да, определено за това си мечтаех през дългите зимни месеци, които бяха необикновено трудни за мен.

В Италия, Швейцария, Австрия, Германия, Франция, Словения, Испания и т.н. карането на мотоциклет е не просто начин да се придвижиш, то е култура, философия, религия, ако щете. Това са хора от различни слоеве на обществото, все по-често с престижни професии. Мотоциклет карат не само млади хора. Масово из под каската изкача „дъртанян“…. ,жени също карат много. За всички тези хора, Paso Stelvio е като Кааба за мюсюлманите, като Божи гроб за християните….. Той не е нито най-високият, нито най-дългият проход. Неговият северен силует, обаче е неповторим, не може да бъде объркан със своите 48 завоя.

Изображение

Преминаването му си е изпитание и в същото време триумф за сетивата. Ето защо Stelvio е като магнит за хората от моята порода, а аз самият бях там за четвърти път.

Сутринта започна с набърза подготовка за деня. Веднага след излизането от къмпинга, започнаха завоите. Всъщност това е Umbrail pass. Пътят нагоре позволяваше да се поотпуснем – нямаше почти никакво движение, а завоите макар и „обратни“ позволяваха по-свободно боравене с ръчката на газта.

Изображение

Изображение


Изображение

Изображение

Изображение

Бях пред дилема: Да си пусна ли адреналин в кръвта или да зарадвам душата с гледки от неповторимата панорама, която се разкриваше над ниските облаци, озарени от Слънцето. Непринудено избрах второто – спирах си снимах или просто гледах, вдишвайки дълбоко кристално чистия въздух. Май и другите двама избраха това . Петър успя дори да снима мармот. Снимката не мога да покажа, защото принадлежи на друг - подарена е.

След около 14-15км път и денивелация от около 1000м, стигнахме граничния кантон, който си е на класическия маршрут на Stelvio Pass (южната страна).


Изображение

Там бяха спрели една група с доста разнородни мотори, всеки сам на мотор. Имаше и девойки, имаше и един човек на над 60 г. Аз си харесах един младеж със спортен мотор, обут с полусликове, които си ги беше „напълнил“ като по учебник. И в разрез с всички съвети да не се кара по местните, го поизчаках да тръгне, за да покарам зад него. Не мога да бъда агресивно нагъл , за това проявих търпение да се отдалечи на 150… 200 м , след което сръчках „Старото момиче“ с „щялата газ“. Моторът който следвах беше поне 30-40 к.с. по силен от моя и очаквах да ме загуби на най-много до 3-тия завой, но не….. не губех дистанцията. Ох, какво е приятно усещането, ако знаете…! Все пак , за да съм честен трябва да кажа, че до горе го поизпуснах с 100-тина метра, но не ме е срам да си го кажа. Когато спрях, първото нещо което бързах да видя, къде ми е стигнала „линията на страха“ и със гордост установих, че си бях напълнил задната гума, а задният диск го бях посинил :-) . Да си на Стелвио с „пълна“ гума и син диск си е направо балсам за егото. За това спрях мотора на най-централното място , на което можех.

Предполагам това писание ще се чете и от хора, на които моторджийската терминология е чужда, за това едно пояснение: Да напълниш гумата, означава в завой да придадеш на мотора такъв наклон, че оставената следа от асфалта върху гумата да стигне ръба на профила й. А разликата между „Почти напълних гумата“ и „Напълних гумата“ са две кила лайна.

Този път отделихме много време за разходки, ядене, снимки или просто да наблюдаваме останалите хора.

Изображение


Изображение

Изображение

Бяхме си намерили такова местенце, от което се виждаше цялата Северна страна на прохода.

Изображение

Изображение

Изображение

Изображение

С голям интерес проследихме изкачването на един автобус, с всичките му маневри, за да вземе поредния завой. Видяхме, даже как някакъв пикльо падна за едно изкачване два пъти и то в рамките на три завоя , буквално. Падна, а возеше момиче. Ако возеше моята дъщеря, познайте какво щеше да му се случи. Силно бях впечатлен от една ситуация, която забелязах: От Север пристигна поредната група мотористи – около 4-5 мотора. Започнаха да свалят каски и не щеш ли из под една от каските се появи хубаво, русо момиче. Беше застанала до мотора си, плачеше и цялата трепереше, а нямаше никакви следи от падане или нещо подобно. Другите я успокояваха……не….. по-скоро я поздравяваха с окуражително потупване по гърба. Браво на момичето и от мен!
Като ни поомръзна , заспускахме на Юг към Бормио.

Изображение

Там се помотахме , през което време започна да превалява. Започнах да чувствам умора. Не толкова от изминатия път, а от това, че в такъв кошер сетивата ми са изострени до предел. Имахме три варианта да се приберем: Да се върнем, Да минем през тунела Munt la Schera,(3,6км) който е платен -за мотор 12 евро. И да го обиколим, което удължаваше пътя с около 80-90 км.

Предвид умората и дъжда, логичният избор беше тунелът. Съвсем по български, започнах да смятам: ако от тези 12 евро извадим парите от спестения бензин, колко ще останат всъщност и си рекох: „Разходът е приемлив“. На път към тунела се минава през Livigno - малко градче, което всъщност е луксозен ски курорт. Там трябваше да заредим, защото светех поне от 30 км. Попремръзнал спрях на първата бензиностанция, която зърнах и започнах да зареждам машинално. Каква беше изненадата ми когато видях цената - 1.077 евро, при средна цена на бензина в Италия 1.7евро. То в БГ, бензинът е по-скъп. Край на сметките, изравнихме головата разлика от тунела … какво му трябва на човек … :).

Стигнахме тунела, който е еднолентов и се преминава под „диригентството“ на светофар. Заслужава си ги тези 12 евро, най-малкото за това че беше много екзотичен, все едно си в подземна минна галерия. Влезнахме отново в Швейцария. След не повече от час си бяхме в къмпинга, където огньовете отново горяха, въпреки че прикапваше. Тази вечер температурата падна до 12 градуса. Добре че оборудването ни е добро и съвестта пред Гергана чиста ;). Прекарах нощта в здрав сън.

Събудих се рано. Вързах се към интернета на къмпинга, за да нанеса последните щрихи на маршрута и с настроен GPS, спокойни потеглихме към Furka pass. Пътьом бяхме планирали още 2-3 прохода. Трябваше ни и винетка. В Швейцария винетките са само едногодишни и за кола или мотор са си все 40 франка ( около 70лв). Хич, ама хич не ми се купуваше. И така противно на волята ми спрях на първата бензиностанция, за да я купим тази винетка. Човекът преди на ни продаде 3-те винетки, ни попита къде ще пътуваме и чак след като установи, че винетка ще ни трябва наистина, ни ги продаде. Това ми направи хубаво впечатление.

Изображение

Та купихме винетки и пътувайки, леко подразнен не преставах да си задавам въпроса: „Защо пък тези швейцарци не дават по-малки винетки, а само годишни“. Питах се и не намирах логичен отговор. Реших, че са кожодери. Малко по-късно същия ден, все пак си получих отговора: Спряхме в един магазин , за да заредим провизии. Взехме хляб, лютеница разбира се, някаква наденица и тъкмо да тръгнем към касата, погледът ми се спря върху един салам, който ми се видя апетитен. Гледам, парчето 200гр, гледам цената 7,50 франка. Да, ама не мога да се ориентирам в етикета. На помощ веднага идва желязната ми логика – има две възможности: 7,50 на парче или 7,50 на кило. Ако е 7,50 на парче цената идва 37,50 франка за кило. „Къде се е чуло и видяло 65 лв за кило салам, бе“ – мисля си аз окуражително и хвърлих в кошницата две парчета. Много скоро разбрах, обаче че логиката ми е фундаментално погрешна – цената си беше 7,50 , ама на парче. Веднага ми дойде просветление: Винетка за 14 месеца в Швейцария струва кило хубав салам . На тия швейцарци или винетките им са евтини , или саламът скъп.

На път за Furka pass, минахме толкова много завои, че изгубих всякаква ориентация къде съм. И от където и да минехме, все едно подредено, едно чисто… Е, ми хубаво им е станало в Швейцария!

Изображение

Изображение

Изображение

Имахме и лек инцидент по пътя. Нямаше да си заслужава да го спомена, ако не видях нещо което в България едва ли ще се случи в близките 100 години:

При поредното преваляване, спираме да облечем „мокрите дрехи“. Спираме на едно широко и безопасно място. Оказва се автобусна спирка в началото на някакво градче. След малко спират още два немски мотора за същото, а след още малко идва и автобус , празен. Шофьорът му видимо подразнен, че сме спрели на мястото, на което трябва да обърне, спира предизвикателно близо до моторите и дава знак да се махнем от пътя му. Започват едни рокади – всеки маневрира с мотора си, за да направи път на изнервения рейсаджия. Веднага щом реши, че има достатъчно място, потегли агресивно и направи обратния завой. Да, но закачи със задницата си куфара на един от нашите мотори и го бутна. На цялата тази ситуация е станал свидетел един млад мъж, който работел наблизо. Направило му впечатление, че при обръщането, шофьорът видял бутнатия мотор и въпреки това продължил. Това провокирало гражданската му съвест и тичайки дойде при нас. Каза, че това е недопустимо и въпреки, че щетите бяха съвсем малки (счупен ветробран на лявата ръка , една пластмаска) се обади на 112. Какво си говориха, няма как да знам, но ни помоли да останем, за да изчакаме развитието на нещата. След не повече от 7-8 минути дойде представител на автобусната компания и започна да снима по мотора и около него. Обясниха ни, че трябва да отидем с него до офиса на
компанията, за да оформим протокол. Отговорихме, че не искаме никакви усложнения и предпочитаме да си продължим по пътя.

Сякаш му падна камък от раменете на този човек. Усмихна се , та даже предложи и пари на ръка. Не мога да си представя да вземем такива пари, не съм суеверен, но това са лоши пари. Благодарихме на момчето и тръгнахме.
Именно гражданската съвест си нямаме в България, т.е. да видиш, че някой нарушава правилата и да му потърсиш отговорност по установените правила.

Продължихме за Фурка. Не спирах да мисля над случката. „Събудих“ се чак преди Oberalp pass - 2046 m. Това е беше едно попътно пасо, което запомних само с едно съоражение на върха , наподобяващо морски фар.

Изображение


След още няколко километра , започнахме да изкачваме главната ни цел за този ден - проходът Фурка.

Изображение

Още в селцето преди изкачването, ми направи впечатление една екзотична железница с големи наклони и някакви зъбни рейки между релсите. Малко по-нагоре имахме късмет да видим и влакчето. Умрях си от кеф, то беше с парен локомотив. Някога, много, много отдавна, може да съм бил 4-5 годишно хлапе, съвсем смътно си спомням, че от влака за Пловдив се вдигаха кълбета дим – трябва да е бил с парен локомотив. На практика виждах парен локомотив на живо за пръв път. Това е все едно да видиш Москвич осмак по улиците на Монако.


Изображение


Фурка е безпорно красив проход. Висок е 2431м. За него знаех само, че там са снимани епизоди от филм за Джеймс Бонд (1964, Шон Конъри), че има много як хотел точно на един обратен завой и че има ледник.
Случи ни се дъждовно време, но то не попречи на еуфорията от панорамните към селцето, което току що бяхме минали.

Изображение

Изображение


Повече зяпахме, отколкото карахме. Бяхме спрели до една урва а Гергана си мърмореше на майчин език: "Ако мама знае дека сам, че ме утрепе! "
По-горе на превала, за свое съжаление, бях леко разочарован - просто имах други очаквания. Беше пусто. От време на време минаваше по някой мотор, спираше за малко и пак заминаваше. Нямаше я тази атмосфера като на Стелвио.

Изображение

Изображение

Изображение

Поседяхме , направихме малко снимки и тръгнахме да спускаме.

Изображение

След няколко километра разбрах защо е титолуван толкова този проход. Западната му страна беше доста по-екстремна и наситена с хора . Там някъде долу всъщност се събираха три прохода, а аз ги гледах от високо.

Изображение

Виждаш как отсрещната стена на планината е прорязана на зиг-заг от пътя на следващия проход и се чувстваш малък като песъчинка.

Изображение


Минахме покрай емблематичния хотел със своя завой , а с Гергана се отбихме да видим поне за малко ледника и … изгубихме Петър. Започнаха да ми минават кофти сюжети през главата. Опитах връзка по телефона – никакъв шанс. Оставих Гергана на един завой и се върнах почти до горе, после надолу и когато отидохме до дъното на котловината, където се събират трите пътя, намерихме Петър да ни чака. Нямахме ни най-малка представа накъде ще продължим. За моя изненада, вместо надолу, GPS-ът ни подкара към следващия връх. Оказа се че пътуваме по Grimsel Pass- 2164м. Колкото по-нагоре отивахме, се набивахме във все по- гъста мъгла. Панорамите изчезнаха, а не след дълго почти изчезна и пътят !!! Така „лазейки“ продължихме напред. От мъглата , влагата започна да кондензира на едри капки по каската ми , а това влошаваше и без това лошата видимост. По едно време минахме покрай някакви езера, чиято вода изглеждаше зловещо страшна. Нищо, нищо друго не видях. Исках по скоро да се настаним и да си сгрея кокалите. Броях километрите до къмпинга, чувствах се много изморен. Планината ни беше „взела тока“. Най-накрая стигнахме го този къмпинг и без много, много церемонии: палатка, храна , баня и сън.

Дъждът ни застигна и през нощта заваля. На сутринта - Всичко мокро. Въпреки, че денят обещаваше да е слънчев, нямаше да ни озарят благодатните слънчеви лъчи преди обяд. Мястото беше в някаква сянка от близкия връх.

Изображение

Изображение


Разбрахме, че това не е нашето място и въпреки намеренията ни да останем там две нощи, събрахме мокрия багаж и запътувахме към други географски ширини с по-благоприятен климат.
Сега си давам сметка за една своя грешка: В Швейцария, разстоянията са трудно преодолими и за това трябва да се планират на малки порции. Това не го бях отчел. На ден да се минават по един, два прохода, след това да се смени базовия лагер и пак така. Нищо за следващия път ще знам…!

Крави лилави така и не видяхме, но това не ме демотивира, ще ги потърся пак, дай Боже догодина!

Малко по малко излязохме на по-големите пътища и хванахме магистралата за Франкфурт, като целта ни беше Щутгарт. Докато карахме на Север, си помислих че може да стъпим , макар и за малко във Франция, във Страсбург. Другите нямаха нищо против и не след дълго се настанихме един много топъл, слънчев и гостоприемен къмпинг – поне на мен така ми се видя след студената и мокра нощ. Вечерта тържествено акостирахме във Франция. Из Страсбург освен катедралата „Нотр Дам от Страсбург“ и плавателните канали, други интересности не знам, за това се насочихме именно натам. Аз бях ходил там преди няколко години.

Катедралата си е все така красива, но градът се задушава близкоизточните пришълци, по точно от циганията, която носят със себе си.

Изображение

Изображение

Изображение


На сутринта потеглихме за Щутгарт. Бързо пристигнахме и се настанихме в близост до музея на Мерцедес. За трети път го разглеждах, но не се оплаквам, беше ми интересно. Обиколихме и шоурума, хапнахме и тортичка.

Изображение

Изображение

Изображение


Имахме нужда от почивка. Тя беше набелязана в плановете ни още от България, за това нямахме никакви амбиции за следващия ден -уплътнихме го с разходки. През деня се посетихме двореца Лудвигсбург и неговите градини. Тук видях орхидея.

Изображение

Изображение


Изображение

Изображение


Вечерта я прекарахме из центъра на Щутгарт.

Имам същата снимка , на същото място преди 7г :)

Изображение

Ако казах че в Страсбург има цигания, какво трябва да кажа за Щутгарт. Ужас!!! Из централните градски райони не можеш да чуеш немска реч. Мургави физиономии, много от тях гледат мръсно, зачулени жени, чавета на кило…..! Пак казвам „Ужас!“ Не съм пророк, ама тези политици ще си затрият хубавата държава. Разходка ли… каква разходка, махнахме се много бързо от там.
Все едно не бях в Германия , а на Капалъ чаршия, та даже и по-зле. Определено в следващите ни пътувания, няма да се включват по-големи градове.

И така отпочинали, още в ранни зори вече пътувахме за Залсбург. Пътят до там не е малко, но се пътува бързо. Така в ранния следобед бяхме гости на следващия къмпинг. Тук посетихме няколко мото-магазина, и разбира се разгледахме града. Винаги сме го минавали транзит и не сме отдавали заслуженото му внимание, а е много хубав град. Това е родният град на Моцарт.

Изображение

Изображение

Изображение

Главната ни цел тук, обаче беше да видим Орлово гнездо, а аз тайничко се надявах да се разходим и из подземията на алпийската къща на Хитлер – Берхов. Всъщност от нея след бомбардировките през 45 година е останало само тези бункери.
За Орлово гнездо бяхме предвидили цял ден. До изходния пункт се стига бързо. Там оставихме моторите на специален паркинг за мотори, в компанията на всевъзможни БМВ-та, КТМ-и, Ducati-та, и така нататък, нашите машини изглеждаха като Белчо и Сивушка. Да, изглеждаха стари на онзи фон, но са там. Изходният пункт представлява една автогара, която обслужва само и единствено Орлово гнездо. Купуваш си билет за автобус номер 2, например. Не можеш да се качиш на друг номер. Пътят до горе е около 10 км, и е наистина много вълнуваш с автобус. След като бяхме пропътували хиляди киломери и минали през не по-малко завои на мотор , за да сме там, усещането в автобуса е наистина странно. След около 20 минути пристигнахме горе. Не се оправяме добре с немския, но сме интуитивни и бързо стоплихме, че трябва да си заверим билета за връщане със съответен час. Ако си пропуснеш часа – нов билет за автобус, в който има празни места. До „горе“ се стига през тунел, а след това с асансьор. Въпросният асансьор е много впечатляващ – целият е с месингов обков, а вътре има телефон от 30-те години. След като отброи от 0 до 24 ( не знам какво означаваха тези цифри, защото етажи нямаше), вратата се отвори и …“Воаля!“ Бяхме на „Орлово гнездо“

Изображение


Изображение

„Орлово гнездо“ е направено с едничката цел да впечатлява. То е построено с държавни пари и е било дар за 50 годишния юбилей на Фюрера през 1938г. Трябвало е да служи като резиденция за посрещане на делегации и празненства на елита. Хитлер, обаче не го е оценил. Ходил е там само веднъж, а е само на около 15 км от Берхов. Твърди се, че при ясно време видимостта стига 200км.
Бях впечатлен! Само това мога да кажа. Давам му максимална оценка. Трябва да се види.

Малко снимки:

Изображение

Изображение


Изображение


Изображение


Изображение

Изображение

Изображение

Бяхме планирали добре резервирания час за обратния курс и пак с автобуса се върнахме при моторите си, които все така си сивееха кротко в компанията на своите расови събратя.

Къщата на Хитлер се е намирала само на един хвърлей от мястото, на което се намирахме. От тази къща, както споменах, е останал само бункера. Имах информация, че той не работи, но все пак отидохме до там. О… изненада –отворено, а ние бяхме там само 20 минути преди да затвори. След малко вече слизахме надолу по стъпалата към тъмната и влажната безна.


Изображение


Преди 7 години случайно открихме това място. Тогава бях не просто впечатлен, бях изгубил и ума и дума. Сега въздействието на бункера върху психиката ми, не беше така мащабно, но ми никак не съжалявам, че го обиколих отново.


Изображение

Изображение



За сметка на това пък , Петър беше впечатлен не по-малко от мен преди 7 години и е нормално, все пак това е бомбоубежище, проектирано да опази най-важния човек през Втората световна война. Този път отделих повече време на историческите снимките на входа, които показват как е унищожена къщата през 1945.

Изображение

Изображение

Изображение

Върнахме се в къмпинга. Там до нашето място, бе изникнала палатка. Каква беше изненадата ми, когато след няколко часа дойдоха стопаните й. Бяха с едно АУДИ със софийска регистрация – там, почти на гъза на географията, далече от главните пътища - българска кола! А колко пък бях изумен, когато ги поздравих със „Здравейте!“ …. нищо … и пак: „Здравейте“…… пак нищо….., и още едно, малко поразколебано „Здравейте“, след което получих своето „Здравейте“, изказано с половин уста. С това се изчерпи обстойният ни разговор за цялата вечер, та чак до другата сутрин, когато потеглихме за Виена.

На следващия ден точно в 12ч бяхме във столицата на Австрия. Прекарахме следобеда гърчейки се в непоносимата жега и чак когато се поразхлади, след освежаващ душ и 10 км каране в града, се озовахме в центъра на Виена. Забележителностите са си забележителности, но на празен стомах чакрите ми се затварят. Има една кръчма, преди година ме заведоха в нея, казва се „1516“.

Изображение

Там сервират много яки пушено-печени ребра с барбекю сос. Малко се пресилих и поръчах две порции за тримата, което значи 2+ кила месо с печени картофи плюс разни сосчета , гарнитурки и кило и половина вайс бира.

Изображение

Много скоро осъзнах, че изяждането на това количество храна е непосилна задача. Ех, колко е мъдър нашият народ: „Гъз глава затрива“ ….Преядох !
Вече с отворени чакри, културната обиколка можеше да започне. Така обикаляйки се натъкнахме на едно събитие. Привлякоха ни множеството хора и някаква музика, която не се разбираше точно от къде идва. Оказа се, че това е прожекция на концерт на Hans Zimmer. Там в онзи момент, това име не ми говореше нищо. Само от някъде познатите мелодии ме задържаха да остана. Малко , по малко приближихме огромната видео стена, която се издигаше пред фасадата на една катедрала или поне на катедрала приличаше. Имаше насядали стотици хора и поне още толкова прави. Музиката, както казах ми позната от някъде, а сред изпълнителите разпознах БОНД, никой друг. Озвучаването - все едно слушаш концерта на живо . Толкова реалистично, че между изпълненията хората ръкопляскаха. То взе че ми хареса, стояхме там най – малко час.


Изображение

В последствие се поинтересувах кой е Hans Zimmer. Оказа се че е германец, живее в САЩ и е признат за един от стоте живи , музикални гении . Композира филмова музика. Негова е музиката на филми като Карибски пирати, Шифърът на Леонардо, Цар лъв и много други. Продължихме разходката си из нощна Виена докато се изморихме, прибрахме се в къмпинга.

Изображение

Изображение


Следващия ден, беше всъщност края на нашето пътуване, въпреки че до в къщи имахме още две нощи. За да завършим подобаващо, решихме да се отбием до Братислава – град който толкова години заобикаляме. Незаслужено, защото там е интересно и има какво да се разгледа. Оставихме моторите , якетата и обувките и обиколихме стария град, снимахме и пихме и бира разбира се .


Минахме и по пътя на коронацията:

Изображение

Изображение


Изображение



Изображение

Изображение

От там насетне няма нищо за разказване : Унгария –магистрала и задръствания, Румъния- цигания и задръствания, та до Видин. Там нощувка и на автопилот до „Наше село“ .
Прибрахме се определено изморени – 13 дни, 4600км и много , много впечатления. Най- ценното в такова пътуване за мен са именно впечатленията. Впечатления, обаче придобити пряко и непосредствено, не „през стъклото“. Ще си позволя да се повторя: Пътуването е върха на пирамидата в моята ценностна система. Докато мога ще продължавам да го правя.


Изображение


КРАЙ!


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 1 мнение ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 3 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Търсене:
Иди на:  
Форума се задвижва от phpBB® Forum Software © phpBB Group
Преведено от yarnaudov.com